— Съгласен съм — казва Харолд, докато взима статуетката и я държи в ръцете си. Прокарва пръсти по нагънатата дреха на фигурата, по огнения венец. — Защо главата му гори?
— Това олицетворява, че е присъствал на Петдесетница и Светият Дух се е излял върху него — чува се да казва той — старите знания винаги са му подръка, струпани в хранилището на съзнанието му. — Бил е един от апостолите.
— Откъде знаеш? — пита Малкълм и Уилем, който седи до него, го докосва по ръката.
— То оставаше да не знаеш — мълви тихо Уилем. — Все забравям.
И той усеща как го плисва признателност към Уилем не за това, че помни, а че забравя.
— Светецът, покровител на изгубените каузи — допълва Джулия и взима от Харолд статуетката, а в съзнанието му веднага прокънтява: „Моли се за нас, свети Юда, сподвижник и помощник на останалите без упование, моли се за нас“ — последната молитва, която като малък казваше преди сън, чак след като поотрасна, щеше да започне да се срамува от името си, от това, че то сякаш оповестява на света що за човек е, и да се пита дали братята са искали другите да го възприемат именно така: като подигравка, като диагноза, като предсказание.
Въпреки това понякога му се струваше, че това име е всичко, което истински му принадлежи, и макар да имаше мигове, когато му идеше, когато би трябвало да го смени, той така и не го направи.
— Благодаря ти, Уилем — казва Джулия. — Много ми харесва.
И той носеше подарък за Харолд и Джулия, който с напредването на деня обаче му се струваше все по-незначителен и глупав.
Преди години Харолд беше споменал, че по време на медения си месец двамата с Джулия са чули във Виена няколко ранни песни на Шуберт. Но Харолд не можеше да си спомни кои точно са им харесали, затова той бе съставил свой си списък и го бе обогатил с още няколко свои любими песни, предимно на Бах и Моцарт, а после бе взел под наем малко звукозаписно студио и се бе записал на диск как ги пее: веднъж на няколко месеца Харолд го моли да им попее, него обаче все го досрамява. Но сега подаръкът му се струва неуместен, струва му се, че гласът му звучи пискливо, че за свой срам той е тръгнал да се перчи и е прекалено самонадеян. Въпреки това сърце не му дава да изхвърли диска. Затова, когато всички стават, протягат се и си пожелават „лека нощ“, той пъха диска заедно с писмата, които е написал и на двамата, между две книги, леко повредено издание на „Здравият разум“45 и опърпания „Бял шум“46, на една от долните лавици, така те можеха да си стоят там неоткрити с десетилетия.
Уилем обикновено нощува заедно с Джей Би в кабинета на горния етаж, само той издържа на хъркането на Джей Би, а Малкълм спи с него долу. Днес вечерта обаче, когато всички тръгват да си лягат, Малкълм предлага сам да спи в една стая с Джей Би, така че те двамата с Уилем да си разкажат какво ново-старо.
— Лека нощ, влюбени гълъбчета — вика им от стълбището Джей Би.
Докато се готвят за сън, Уилем му разказва още истории от снимачната площадка: за актрисата в главната роля, която се потяла толкова много, че се налагало през два кадъра да ѝ слагат пудра на лицето, за актьора в главната роля, който трябвало да се превъплъти като дявол и все се опитвал да се подмаже на осветителите, като ги черпел бира и ги питал на кого му се играе футбол, после обаче си забравил репликите и изпаднал в пристъп на необуздан гняв, за деветгодишния британски актьор, който изпълнявал ролята на сина на актрисата и веднъж дошъл при Уилем да му каже да не се тъпче с крекери, понеже били бъкани с калории и не го ли било страх да не нашишкавее? Уилем говори и говори, а той се смее, докато си мие зъбите и лицето.
После обаче осветлението е угасено, двамата лежат в тъмното: той на леглото, Уилем на канапето (след разправия, при която той се опитва да убеди Уилем да спи на леглото), и Уилем казва тихо:
— Мамка му, жилището е ужасно чисто.
— Знам — въси се той. — Извинявай.
— Недей — спира го Уилем. — Но, Джуд… наистина ли беше толкова страшно?
Тогава той разбира, че Анди все пак е разказал поне някаква част от случилото се, затова решава да не шикалкави.
— Не беше от най-приятните неща — признава, а после, тъй като не иска Уилем да се чувства виновен: — Но не беше ужасно.
И двамата мълчат.
— Жалко, че не съм бил там — казва Уилем.
— Не се притеснявай — отвръща той. — Но, Уилем… липсваше ми.
Уилем проронва едва чуто:
— И ти на мен.
— Благодаря ти, че дойде.
— То оставаше да не дойда, Джуди — изрича от другия край на стаята Уилем. — Каквото и да ми струваше, щях да дойда.
45
Труд (1775-1776) на Томас Пейн, в който той призовава тринайсетте първоначални американки колонии да отвоюват своята независимост от Великобритания. — Б.пр.