Той мълчи, наслаждава се на думите и ги запаметява, за да си мисли за тях в мигове, когато има най-голяма нужда.
— Как мислиш, добре ли мина? — пита.
— Сериозно ли говориш? — възкликва Уилем и той го чува как сяда. — Толкова ли не видя лицето на Харолд? Изглеждаше така, сякаш Зелената партия току-що е избрала първия си президент, Втората поправка47 е била отменена и „Ред Сокс“48 са били канонизирани за светци — всичко това едновременно.
Той се смее.
— Наистина ли мислиш така?
— Не мисля, а знам. Той беше истински, истински щастлив, Джуд. Обича те.
Той се усмихва в тъмното. Иска Уилем да го повтаря отново и отново, обещанията и обетите да се нижат на безкрайна върволица, знае обаче, че подобни желания са прекалено егоистични, затова сменя темата и те подхващат дума за дребни неща, за незначителност, докато не заспива първо Уилем, а после и той.
След седмица опиянението се е притъпило, превърнало се е в друго: в задоволство, в умиротворение. Последната седмица нощите му се състоят от ненарушавани от нищо сънища, в които той сънува не миналото, а настоящето: смешни сънища за работата, слънчево нелепи сънища за приятелите му. Това е първата пълна седмица от близо две десетилетия, от времето, когато е започнал да се самонаранява, в която не се е будил посред нощ, не е изпитвал потребност да грабне бръснача. Осмелява се да си мисли, че може би е излекуван. Може би още от самото начало му е трябвало точно това и сега, след като то се е случило, на него му е станало по-добре. Чувства се прекрасно, чувства се нов човек: невредим, здрав и спокоен. Сега има родители и понякога тази мисъл е толкова всепоглъщаща, че той си я представя как се въплъщава физически, като нещо бляскаво и златно, написано върху гърдите му.
Връща се в жилището. Уилем е с него. Донесъл е още една статуетка на свети Юда, която държат в кухнята, този свети Юда обаче е по-голям, керамичен е и е кух отвътре, с процеп отзад на темето и вечерно време пускат в него дребните монети от деня — решили са, щом се напълни, да си купят бутилка наистина хубаво вино и да го изпият, а после да започнат отначало.
Сега той още не го знае, но през годините напред ще подлага отново и отново на проверка обета на Харолд за преданост, ще се хвърля срещу обещанията му, за да види дали Харолд ще си удържи на думата. Дори няма да осъзнава, че го прави. Но ще продължи, защото дълбоко в себе си така и няма да повярва на Харолд и Джулия — колкото и да го иска, колкото и да си внушава, че им вярва, винаги ще бъде убеден, че накрая те ще се уморят от него, че един ден ще съжалят, задето има нещо общо помежду им. Затова той постоянно ще им отправя предизвикателства, та щом отношенията им неминуемо приключат, да може да се обърне назад и да е сигурен, че именно той го е предизвикал, и не само това, да знае коя точно случка го е предизвикала — така няма да му се налага изобщо да се притеснява и да умува къде е сбъркал и какво е можел да направи по-добре. Но това е в бъдещето. Сега щастието е пълно.
Първата събота, след като се е върнал от Бостън, отива както обикновено у Феликсови, господин Бейкър го е помолил да се яви няколко минути по-рано. Говорят си малко, после той слиза долу и заварва Феликс, който го чака в музикалната стая и подрънква на пианото.
— И така, Феликс — подхваща той в почивката, която правят след пианото и латинския и преди немския и математиката, — баща ти ми каза, че догодина тръгваш на училище.
— Да — отвръща Феликс, забил поглед в краката си. — През септември. И татко е учил там.
— Чух — уточнява той. — Как се чувстваш?
Феликс вдига рамене.
— Не знам — отговаря накрая. — Татко казва, че през пролетта и лятото сте щели да ме подготвите.
— Да — обещава той. — Ще бъдеш много подготвен, в училището няма да могат да се начудят.
Главата на Феликс е още наведена, но той вижда как в горния край бузите му се издуват леко и разбира, че момчето се усмихва.
И той не знае какво го е накарало да каже каквото казва след това: дали, както се надява, състраданието, или самохвалството, възможността да поговори за невероятните чудни обрати в живота си от последния месец.
— Знаеш ли, Феликс — подхваща, — и аз много дълго, чак докато станах доста по-голям от теб, нямах никакви приятели. — По-скоро чувства, отколкото вижда, че Феликс е застанал нащрек и го слуша. — И аз исках да имам приятели — продължава вече бавно, защото иска да е сигурен, че изрича точните думи. — И все се питах дали някога ще намеря и как, кога ще стане това. — Той прокарва показалец по масата от тъмно орехово дърво, нагоре по учебника по математика на Феликс, надолу по студената чаша вода. — А когато отидох в колежа, се запознах с хора, които по някаква причина решиха да ми бъдат приятели и ме научиха… всъщност ме научиха на всичко. Превърнаха ме и ме превръщат в по-добър човек, отколкото бях. Сега няма да разбереш какво ти казвам, но някога ще стане и това: според мен ключът към приятелството е да намериш хора, които са по-добри от теб: не по-умни, не по-оправни, а по-добри по душа, по-щедри, по-великодушни, а после да ги цениш заради онова, на което могат да те научат, да ги слушаш, когато ти казват нещо за теб, независимо колко лошо — или добро — е то, и да им се доверяваш, което е най-трудното. Но и най-хубавото.
47
Става въпрос за Втората поправка към Конституцията на САЩ, според която хората имат право да се обединяват в милиция и да притежават и носят оръжие. — Б.пр.