Помнеше от следването, че на Еди ѝ трябва малко: разстройваше се от дреболии, от детински дреболии (веднъж я видя да ридае, защото горната топка от сладоледа във фунийка ѝ беше паднала върху новите обувки), а посрещаше съвсем невъзмутимо важни неща (смъртта на сестра си, раздялата с приятелката си, когато тя пищеше и мяташе снежни топки на двора, а всички в общежитието се бяха струпали да гледат от прозорците). И той не знаеше в коя категория попада гафът му, самата Еди явно също не можеше да реши и малката ѝ уста се кривеше объркано. Накрая обаче тя прихна и се провикна към една жена в другия край на стаята:
— Хана! Хана! Ела насам! Да ти разкажа нещо!
Той въздъхна тежко, извини се още веднъж, отново я поздрави и се измъкна.
Тръгна през помещението към Джуд. След години — направо след десетилетия такива купони двамата си бяха разработили свой език на жестовете, пантомима, в която всяко движение означаваше едно — помощ! — макар и с различна степен на неотложност. Обикновено беше достатъчно да се погледнат през стаята и да предадат като по телеграф отчаянието си, но на купони като този, когато помещението се осветяваше само от свещи и по време на краткия му разговор с Еди гостите сякаш се бяха умножили, често се налагаше да прибягват до по-изразителен език на тялото. Ако някой от двамата се пипаше отзад по врата, другият трябваше да му звънне незабавно по телефона, ако започнеше да си играе с каишката на часовника, значи му казваше: „Ела тук и ме замени в разговора или поне присъствай“, ако ли пък си дръпнеше рязко надолу лявото ухо, го приканваше: „Измъквай ме незабавно“. Той виждаше с крайчеца на окото, че от десет минути Джуд не спира да си тегли ухото, и забеляза, че при Марта е отишла кисела на вид жена, която помнеше смътно, че е срещал на друг купон (и която още тогава му беше станала антипатична). Двете се бяха надвесили изпитателно над Джуд така, сякаш го бяха взели в плен, и на свещите изглеждаха доста свирепи, сякаш Джуд беше малко дете, току-що заловено да отчупва покрития със сладник ъгъл на къщата им от джинджифилов хляб, и сега умуваха какво да правят с него, дали да го сварят със сини сливи, или да го опекат с пащърнак.
Както щеше да обясни по-късно на Джуд, той се опита наистина да му помогне, но беше в единия край на стаята, а Джуд — в другия, и докато вървеше към него, постоянно го спираха и го въвличаха в разговор хора, които не беше виждал от години, и по-дразнещото, хора, които беше виждал само преди седмици. Докато се промушваше, той махна с ръка на Малкълм и му посочи към Джуд, но Малкълм сви безпомощно рамене и попита само с устни: „Какво?“, при което той махна с ръка: „Както и да е“.
„Трябва да се махна оттук“ — мислеше си, докато се провираше през навалицата, но истината беше, че всъщност нямаше нищо против такива купони и дълбоко в себе си му беше приятно на тях. Подозираше, че същото може би важи и за Джуд, пък било то и в по-малка степен — със сигурност се справяше чудесно по купоните и хората винаги искаха да поговорят с него: въпреки че все роптаеха, задето Джей Би ги мъкне на такива места и колко е скучно на тях, и двамата бяха наясно, че ако наистина го искат, могат просто да откажат, а го правят рядко — така де, къде другаде можеха да пуснат в действие своите семафори, езика, на който говореха само те двамата в целия свят?
През последните години, докато животът го отдалечаваше все повече от колежа и човека, който е бил тогава, той понякога установяваше, че му действа разтоварващо да се среща с хора от следването. Заяждаше се с Джей Би, че така и не е надрасъл общежитието Худ Хол, всъщност обаче му се възхищаваше, че не губи връзка с мнозина свои — и техни — познати от онова време и е успял да впише доста от тях в сегашните обстоятелства. Но колкото и приятели да имаше от едно време, Джей Би възприемаше живота в сегашно време, така го и живееше и в негово присъствие и на най-заклетите носталгици им се отщяваше да се ровят из плявата и лустрото на миналото и се задоволяваха да общуват с човека пред себе си такъв, какъвто е днес. Оценяваше и че хората, с които Джей Би беше избрал да поддържа приятелство, като цяло не се впечатляваха от това какъв е станал (доколкото изобщо можеше да се твърди, че е станал някакъв). Имаше и такива, които се държаха различно с него — особено през последната година-две, — повечето обаче се бяха посветили на живот, на интереси и начинания, толкова специфични и понякога маргинални, че не възприемаха постиженията на Уилем като по-важни или по-маловажни от собствените си успехи. Приятелите на Джей Би бяха все поети, художници — майстори на пърформанса, учени, звезди на модерния балет и философи — както отбеляза веднъж Малкълм, той се бе сприятелил в колежа с всички, които имаха и най-малък шанс да забогатеят — живееха от грантове, безплатни специализации и стипендии. Сред хората, които Джей Би си беше подбрал в общежитието Худ Хол, успехът се измерваше не с постъпленията от продажбите (както го измерваха агентът и мениджърът му), не редом с кои звезди си творил, не с рецензиите (както го измерваха колегите му от магистратурата), той се определяше само и единствено от това колко добра е работата ти и дали се гордееш с нея. (По тези купони имаше хора, които направо го питаха: „О, не съм гледал «Черен живак 3081». Но гордееш ли се с работата си в него?“. Не, не се гордееше. Изпълняваше ролята на мрачен междугалактически учен, който освен това беше и воин, майстор в жиужицото и с двете си ръце бе победил грамадно космическо чудовище. Но беше удовлетворен: беше работил къртовски, бе подходил сериозно към ролята и се надяваше и занапред да е така.) Понякога се питаше дали не го взимат на подбив, дали кръгът около Джей Би не си е организирал пърформанс, където надпреварата, притесненията и амбициите от истинския свят — светът, който се движеше напред, крепеше се само на пари, алчност и завист — са загърбвани в полза на чистата наслада от работата. Понякога всичко това му действаше отрезвяващо в най-добрия смисъл на думата: той възприемаше тези купони, времето, прекарано с хора от общежитието, като нещо пречистващо и живително, като нещо, връщащо го към човека, който някога е бил, който с огромно въодушевление се е включил в студентската постановка на „Шум зад кулисите“51 в колежа и е карал приятелите си от стаята всяка вечер да учат с него репликите.