— Кариерна миква52 — заяви усмихнат Джуд, когато той му го разказа.
— Студен душ срещу свободния пазар — рече му той.
— Клизма на амбициите.
— О, това си го бива!
Понякога обаче купоните — като днешния — имаха обратно въздействие. Понякога му беше неприятно това застинало пренебрежително отношение на околните, за тях той беше и винаги щеше да си остане Уилем Рагнаршон от осма стая в Худ Хол, когото не го бива в математиката, затова пък е добър с момичетата, несложен и ясен като характер, нарисуван с две бързи мазки на четката. Не че те непременно не бяха прави — имаше нещо потискащо да си в индустрия, където го смятаха за интелектуалец само защото той не четеше някои списания и сайтове и беше учил именно в този колеж, — но от това бездруго малкият му живот изглеждаше още по-малък.
Понякога му се струваше, че някогашните му състуденти нарочно и вироглаво не забелязват успехите му — миналата година бе ходил на купон в Ред Хук53 и бе разговарял със свой познат от колежа, който не пропускаше такива сбирки, тип на име Артър, който бе живял в общежитието на лузърите — Дилингам Хол, а сега издаваше списание за дигитална картография, което, макар и с малък тираж, се радваше на уважение.
— Е, Уилем, с какво се занимаваш напоследък? — попита накрая Артър, след като десет минути го беше занимавал с последния брой на „Хистърис“, посветен на триизмерните изображения на пътя на опиума в Индокитай от хиляда осемстотин трийсет и девета до хиляда осемстотин четиресет и втора година.
В този миг, както понякога се случваше на такива сбирки, той сякаш изгуби ориентация. Случваше се самият въпрос да е зададен на шега, иронично, като поздравление, при което той се усмихваше и се включваше в играта:
— О, нищо особено, още съм в „Ортолан“. Предлагаме страхотно суши с треска.
Понякога обаче хората наистина не знаеха. Напоследък се случваше все по-рядко и такива хора живееха толкова встрани от културните събития, че смятаха за подривна дейност дори четенето на „Ню Йорк Таймс“, или — по-често — се опитваха да изразят неодобрението си — не, отрицателното си отношение — към него, към живота и работата му, като най-категорично не се интересуваха от тях.
Той не познаваше Артър достатъчно добре, за да прецени в коя категория попада (макар и да го познаваше достатъчно, за да не го харесва, да не харесва как Артър нахлува в личното му пространство и направо го притиска до стената), затова отговори просто:
— Актьор съм.
— Виж ти — отвърна недоумяващо Артър. — Къде? Чувал ли съм?
Този въпрос — дори не самият въпрос, а тонът на Артър, нехайството и присмехът в него — го подразниха отново, но той не го показа.
— Ами, най-вече във филми на независими киностудии — каза бавно. — Миналата година участвах в „Царството на тамяна“, другия месец заминавам на снимките на „Непобедимият“ по едноименния роман. — Артър продължи да го гледа неразбиращо. Уилем въздъхна, за „Царството на тамяна“ беше получил награда. — Току-що по екраните излезе и филм, в който съм се снимал преди две години, казва се „Черен живак 3081“.