Но не можеше да каже на Харолд всичко това. Не искаше Харолд да узнава колко осакатен е, с какъв боклук се е сдобил. Затова не каза нищо, само заяви на Харолд, че трябва да тръгва и ще поговорят по-късно.
Още преди разговора с Харолд бе готов да се примири с новата си работа, нищо повече, но първо се притесни, после се изненада, а накрая се зарадва и изпита и леко отвращение, след като установи, че тя всъщност му харесва. От Прокуратурата имаше опит с фармацевтични компании, а първоначално му възлагаха случаи, свързани главно с тях: работеше с фирма, която откриваше свой филиал в Азия и трябваше да разработи антикорупционни мерки, и често пътуваше до Токио и обратно с един от старшите съдружници — дребна, чиста, незатруднителна задача, която точно заради това бе необичайна. Другите случаи бяха по-заплетени и отнемаха повече време, понякога безкрайно много време: той най-често разработваше защитата на друг от клиентите на кантората, огромен фармацевтичен конгломерат, получил обвинение по Закона за злоупотреби с държавни средства55. А три години след като постъпи в „Роузън Причард и Клайн“, фирмата за управление на инвестициите, където работеше Роудс, бе разследвана за измами с ценни книжа и оттам се обърнаха към него, за да го привлекат в защитата: той имаше опит в съдебната зала, какъвто липсваше на другите в кантората, беше наясно обаче, че в крайна сметка трябва да доведе клиент, а първият бе най-труден за намиране.
За нищо на света не би го признал пред Харолд, но всъщност му харесваше да ръководи разследвания, възбудени по сигнал на вътрешен човек, харесваше му да тълкува поновому обхвата на Закона за корупция в чужбина, харесваше му да установи, че може да разтегля законите като ластик, отвъд точката на скъсване, след което той се обръща рязко срещу теб и те удря през ръцете. Денем си казваше, че това е интелектуално занимание, че самата му работа въплъщава колко гъвкав е законът. Но вечерта понякога се питаше какво ли ще каже Харолд, ако е откровен с него за работата си, и отново чуваше думите му: „Колко жалко, колко жалко“. „Какво върша?“ — мислеше си в такива мигове. Дали работата го бе направила продажен, или той открай време си беше такъв и само се заблуждаваше, че е друг?
„Всичко е в рамките на закона?“ — изтъкваше в спора, който водеше наум с Харолд. — „Това, че можеш да го направиш по закон, не означава, че е редно да го правиш?“ — изстрелваше пак в ума му Харолд.
И наистина Харолд бе донякъде прав, защото Прокуратурата му липсваше. Липсваше му да е прав, да е заобиколен от хора пламенни, запалени, тръгнали на нещо като кръстоносен поход. Липсваха му Ситизън, който се беше върнал в Лондон, Маршал, с когото от време на време се срещаше, за да пийнат по нещо, Роудс, когото виждаше по-често, но който вечно ходеше изнемощял и блед, а той го помнеше бодър и лъчезарен, помнеше го като човек, който, задържаха ли се до по-късно в службата, свиреше електротанго и въртеше из кабинета въображаема партньорка колкото да разсее мрачното настроение и да ги накара да вдигнат глави от компютрите и да се засмеят. Остаряваха всички. На него му харесваше в „Роузън Причард“, харесваха му хората там, но никога не се заседяваше с тях до късно, за да обсъдят някой съдебен иск или да си поговорят за книги: кантората не бе такава. Колегите на негова възраст имаха у дома недоволни приятели и приятелки (или самите те бяха недоволни приятели или приятелки), по-възрастните се женеха. В редките мигове, когато не обсъждаха по какво работят, си разменяха общи приказки за годежи, бременности и недвижими имоти. Не обсъждаха закона било за забавление, било от разпаленост.
Кантората насърчаваше сътрудниците да се занимават с благотворителност и той се включи в група с нестопанска цел, предлагаща безплатни правни съвети за творци. Всеки следобед и вечер организацията имаше „приемни часове“, когато творците можеха да наминат и да се посъветват с юрист, а в сряда той си тръгваше от кантората рано, в седем, и седеше по три часа в приемната със скърцащ под на Брум стрийт в Сохо, където помагаше на малки издатели и автори на радикални трактати, решили да регистрират фирми с нестопанска цел, на художници с нарушени авторски права върху интелектуалната собственост, на танцови трупи, фотографи, писатели и режисьори с договори, толкова далеч от закона (представиха му един, написан с молив върху салфетка), че бяха или безполезни, или толкова ненужно усложнени, че бяха неразбираеми за него — а какво оставаше за самите творци, които въпреки това ги бяха подписали.
55
Законът за злоупотреби с държавни средства, известен още като Закон на Линкълн, е приет през 1863 г. По него човекът, съобщил за злоупотребите, получава процент от сумата. — Б.пр.