— Нима искаш да прекараш живота си като всеки друг, като скучен средностатистически човек? — бе попитал той веднъж Джуд (беше при втората им голяма кавга, когато той се опитваше да убеди Джуд да му позира гол, спор, който, още преди да е подхванал, знаеше, че няма как да спечели).
— Да, Джей Би — бе потвърдил Джуд и го бе изгледал с онзи свой поглед, изцъклен и безизразен, с който понякога го плашеше. — Всъщност искам точно това.
Понякога той подозираше, че Джуд всъщност не иска от живота друго, освен да седи с Харолд и Джулия в Кеймбридж и да се прави заедно с тях на пръв домошар. Предишната година например Джей Би бе поканен на круиз от един колекционер, баснословно богат, покровител, с яхта, кръстосваща между гръцките острови със съвременни шедьоври по стените си, на които би завидял всеки музей — с тази малка подробност, че те бяха окачени в тоалетната на плавателен съд.
Малкълм работеше по проекта си в Доха или някъде другаде, но Уилем и Джуд бяха в града, затова той бе звъннал на Джуд и го беше попитал дали иска да дойде с него: колекционерът щеше да поеме пътя. Щеше да им прати самолета си. Щяха да прекарат на яхтата пет дни. Недоумяваше защо изобщо трябва да води този разговор. „Чакаме се на летище «Тийтърборо», носи си защитен крем“ — ето такъв есемес трябваше да му пусне, и готово.
Но не, той бе попитал и Джуд му беше благодарил. А после Джуд беше казал:
— Но тогава е Денят на благодарността.
— И какво от това? — бе възкликнал той.
— Джей Би, много ти благодаря за поканата — беше отвърнал Джуд и той направо не повярва на ушите си, щом чу следващите му думи: — Звучи страхотно. Но трябва да отида у Харолд и Джулия.
Той се стъписа. Също бе много привързан към Харолд и Джулия, също виждаше колко благотворно действат те на Джуд и как той вече не се притеснява толкова от приятелството им, но чак пък да стига дотам! Все пак ставаше дума за Бостън. Джуд можеше да ги види винаги. Но Джуд каза „не“, и точка. (А след това, понеже Джуд бе казал „не“, и Уилем, разбира се, каза „не“ и накрая той се озова с тях двамата и с Малкълм в Бостън, където около масата направо не го свърташе от яд: хора, които се правят на родители, приятели на хората, които се правят на родители, камари храна, която не е нищо особено, либерали, които спорят помежду си за политиката на демократите и си подвикват за неща, за които всички са на едно мнение — всичко това бе толкова изтъркано и банално, че на него му идеше да закрещи, но виж, Джуд и Уилем бяха в див възторг.)
И така, кое се бе случило първо: дали първо се бе сближил с Джаксън и чак тогава бе осъзнал колко отегчителни са приятелите му? Беше се запознал с Джаксън след откриването на втората си изложба, състояла се близо пет години след първата. Беше озаглавена „Всички, които някога съм познавал, всички, които някога съм обичал, всички, които някога съм мразил, всички, които някога съм чукал“ и се свеждаше именно до това: сто и петдесет картини трийсет и осем на петдесет и шест сантиметра върху тънък кадастрон с лицата на всички, които някога беше познавал. Серията беше вдъхновена от един портрет на Джуд, който бе подарил на Харолд и Джулия в деня на осиновяването му. (Боже, обичаше я тази картина. Защо не я задържа! Защо не я смени с друга! Харолд и Джулия щяха да се зарадват и на не толкова върховна творба, стига на нея да бе нарисуван Джуд. Последния път, когато ходи в Кеймбридж, той съвсем сериозно се замисли дали да не я задигне, да я свали от кукичката в антрето и преди да си тръгне, да я пъхне в платнения сак.) И „Всички, които съм познавал някога“ се увенча с успех, макар че не това бе поредицата, която той искаше да създаде, поредицата, която искаше да създаде, бе поредицата, по която работеше сега.
Джаксън излагаше творбите си в същата галерия и макар Джей Би да беше чувал за него, всъщност не го беше срещал никога и се изненада, когато на вечерята след откриването ги запознаха и той го хареса много — Джаксън беше неочаквано забавен, въпреки че не беше от хората, които обикновено го привличаха. Първо, ненавиждаше, наистина ненавиждаше работите на Джаксън: той правеше скулптури от предмети, оказали се случайно подръка, но от най-очевидните, най-баналните, например крака на кукла Барби, залепени отдолу за консерва от риба тон. О, Господи, беше си помислил първия път, когато ги бе видял на сайта на галерията. И този тук излага в същата галерия, както аз? Дори не го смяташе за изкуство. Смяташе го за провокация, макар че само един гимназист — не, само един ученик от прогимназията — щеше да го сметне за провокация. Джаксън си въобразяваше, че нещата му са в стила на Кийнхолц60, което обиждаше Джей Би, а той дори не харесваше Кийнхолц.