Макар че, разбира се, те никога не изчезваха напълно. Но поне оставаха някъде в далечината — не бяха нещо, което те следва като шлейф, което те подръпва, за да привлече вниманието ти, препречва ти пътя, ако се правиш, че не го забелязваш, поглъща времето и усилията ти до степен да стане невъзможно да мислиш за друго. Когато не си нащрек — в миговете, преди да заспиш, в минутите, преди да се приземиш след среднощен полет, по време на който не си бил достатъчно буден, за да работиш, и достатъчно уморен, за да спиш, — те отново изскачат на повърхността, затова е най-добре да си представяш огромен екран, бял, ярко осветен и застинал, и да го държиш като щит в съзнанието си.
В седмиците след побоя той правеше всичко възможно да забрави Калеб. Преди да си легне, отиваше при входната врата на апартамента и с усещането, че е пълен глупак, се опитваше да вкара в ключалките старите ключове, за да е сигурен, че не влизат, че наистина отново е в безопасност. Настройваше и пренастройваше алармата, която бе повикал да сложат и която бе толкова чувствителна, че се включваше и от минаващи сенки и пищеше оглушително. После лежеше буден с отворени очи в тъмната стая и хвърляше всички усилия да забрави. А беше ужасно трудно — от онези месеци имаше много спомени, които го пронизваха, как да ги забрави! Той чуваше гласа на Калеб, който му нашепваше, виждаше изражението върху лицето на Калеб, докато той гледаше тялото му без дрехи, усещаше как, ужасен, остава без въздух и се задушава, докато пада по стълбите, затова се свиваше на кълбо, запушваше си ушите с ръце и затваряше очи. Накрая ставаше и отиваше в кабинета в другия край на апартамента — да поработи. Задаваше се шумно съдебно дело, за което той беше признателен, дните му бяха запълнени до краен предел и той нямаше кога да мисли за нищо друго. По едно време почти не се прибираше, наминаваше колкото да поспи два часа и да се изкъпе и преоблече за един час, но една нощ получи в кантората пристъп, доста тежък, никога дотогава не бе получавал в службата. Чистачката от нощната смяна го беше намерила на пода и се беше обадила на охраната, оттам пък бяха звъннали на директора на фирмата, мъж на име Питърсън Тримейн, и той се беше обадил на Лушън, единствения, на когото той бе обяснявал какво да правят, ако се случи нещо такова: Лушън се беше свързал с Анди и после двамата с директора бяха дошли в кабинета, за да изчакат Анди. Той ги беше видял, бе видял краката им и докато се гърчеше и се давеше на пода, се бе опитал да намери сили да ги помоли да си ходят, да ги увери, че е добре и просто има нужда да го оставят сам. Те обаче не си бяха тръгнали, Лушън бе избърсал внимателно бълвоча по устата му, после бе седнал на пода до главата му и го беше хванал за ръката, а той се бе смутил толкова, че за малко да се разплаче. По-късно им беше повтарял отново и отново, че това не е нищо, че му се случва през цялото време, те обаче го накараха да си стои у дома до края на седмицата, а в понеделник Лушън му заяви, че оттук нататък ще го отпращат вкъщи в някакъв разумен час: в полунощ в делнични дни и в девет вечерта в почивни.
— Лушън — възнегодува той, — не ставай за смях. Не съм дете.
— Повярвай ми, Джуд — отвърна Лушън. — Обясних на другите от управителния съвет, че според мен трябва да те пришпорваме като арабски жребец на „Прийкнес“61, но кой знае защо, те се притесняват за здравето ти. Освен това делото. Кой знае защо, смятат, че ако легнеш болен, няма да го спечелим.
Той спори дълго с Лушън, но без резултат: станеше ли полунощ, осветлението в кабинета му внезапно се изключваше и накрая той се примири, че не му остава друго, освен да се прибира, когато са му казали.
След случая с Калеб почти не бе в състояние да разговаря с Харолд — за него бе едва ли не изтезание дори да го вижда. Затова и посещенията на Харолд и Джулия — които зачестяваха все повече — се превърнаха в изпитание. Той направо се вцепеняваше при мисълта, че Харолд го е видял в такъв вид: спомнеше ли си как Харолд е видял кръвта по панталона му, как го е попитал за детството му (колко очевидно беше? Наистина ли беше достатъчно хората да поговорят с него, за да разберат какво му се е случило преди толкова години? И ако да, как той да го прикрие по-добре?), изведнъж му се повдигаше и се налагаше той да спре да прави каквото правеше и да изчака да му мине. Усещаше, че Харолд се опитва да се държи с него както преди, ала нещо се беше изменило. Харолд вече не се заяждаше за „Роузън Причард“, вече не му подмяташе, че съдейства за корпоративните злоупотреби. И със сигурност нито веднъж не спомена, че е възможно той да се задоми. Сега въпросите му бяха за това как се чувства: как е? Какво изпитва? Как са краката му? Уморява ли се? Често ли използва инвалидната количка? Има ли нужда от помощ за нещо? Той винаги отговаряше по един и същ начин: добре, добре, добре, не, не, не.