И тези снимки протичаха в духа на представлението. Къщата на река Хъдсън беше огромна и величествена, в стил Епохата на варака63, но позанемарена и неподдържана — от къщите, в някоя от които бившата му приятелка Филипа си мечтаеше да живеят, след като се оженят и остареят — и режисьорът използваше само три стаи: трапезарията, всекидневната и остъклената веранда. Вместо публика имаха снимачния екип, който ги следваше от стая в стая. Но колкото и да му харесваше работата, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че „Вуйчо Ваньо“ не е от нещата, които му помагат особено точно в този момент. Изпълняваше ролята на доктор Астров, но прибереше ли се на Грийн стрийт, се превръщаше в Соня, а Соня — колкото и да обичаше той пиесата, колкото и да обичаше Соня и да я съжаляваше — не беше от ролите, които мечтаеше да изпълни при каквито и да е обстоятелства. Когато разказа на другите за филма, Джей Би възкликна:
— Значи е за унисекс актьорски състав.
А той отговори:
— В смисъл?
И Джей Би уточни:
— Е, ти очевидно изпълняваш Елена, нали така?
И всички се засмяха, най-вече той. Тогава си помисли, че точно за това си го обича Джей Би, той бе по-умен, отколкото предполагаше.
— Прекалено стар е да играе Елена — намеси се с много обич и Джуд и всички прихнаха отново.
Снимките на „Вуйчо Ваньо“ минаха гладко, само за трийсет и шест дни, и през последната седмица на март приключиха. Веднъж малко след края им той се срещна с една своя стара приятелка, с която навремето беше ходил, Креси, за да обядват заедно в Трайбека, и докато се прибираше в прехвърчащия сух снежец към Грийн стрийт, си припомни колко харесва града в края на зимата, когато не е ясно кое годишно време е изтекло и кое е започнало и Джуд готви винаги в почивните дни, когато можеш да вървиш с часове по улиците, без да срещнеш никого, ако не броим хората, извели кучетата си на разходка.
Беше се насочил на север по Чърч стрийт и тъкмо бе прекосил „Рийд“, когато надзърна през витрината на едно кафене вдясно и видя на маса в ъгъла Анди, който четеше.
— Уилем! — възкликна Анди, щом той се приближи. — Какво правиш тук?
— Обядвах с една приятелка и се прибирам — обясни той. — А ти какво правиш тук? Чак в центъра?
— Вие двамата с тия ваши разходки! — поклати Анди глава. — Джордж е на рожден ден на няколко пресечки оттук, чакам да го взема.
— На колко стана Джордж?
— На девет.
— Господи, вече?
— Знам.
— Искаш ли компания? — попита той. — Или предпочиташ да си сам?
— Не — отговори Анди. Пъхна една салфетка в книгата, да отбележи докъде е стигнал. — Остани. Моля те.
Затова той седна.
Поговориха, разбира се, малко за Джуд, който беше в командировка в Мумбай, за „Вуйчо Ваньо“ („Помня само, че Астров беше невероятен тип“ — отбеляза Анди) и за следващия му филм, снимките му започваха в края на април в Бруклин, за жената на Анди Джейн, която разширявала лекарската си практика, и за децата им: Джордж, на когото тъкмо му бяха поставили диагноза астма, и Биатрис, която от догодина искала да ходи в пансион.
А после, още преди да е успял да се спре — не че изпитваше особена нужда да го прави, — той започна да разказва на Анди за чувствата си към Джуд и как не е сигурен какво означават те и какво да прави с тях. Говореше и говореше, а Анди слушаше с безизразно лице. В кафенето нямаше други, освен тях, снегът навън се сипеше все по-силно и бързо и въпреки тревогата си той усети някакво дълбоко спокойствие, радост, че споделя с някого и този някой е човек, който ги познава и двамата с Джуд, и то от години.
63
Понятието „Епоха на варака“ е заимствано от едноименния роман (1873) на Марк Твен и се отнася за края на XIX в. в САЩ, когато много от наболелите обществени проблеми се прикриват с привидно благоденствие, или „тънък слой позлата“. — Б.пр.