— Знам, изглежда странно — каза той. — И съм си мислел какво ли може да е, наистина, Анди. Но дълбоко в себе си се питам дали още от самото начало не е било предначертано да стане така, в смисъл десетилетия наред съм се срещал и срещал с най-различни хора и може би причината да не се получава е, че изобщо не е могло да се получи, защото още от самото начало е трябвало да съм с него. Или може би си го внушавам. Или е просто от любопитство. Според мен обаче не е, според мен се познавам по-добре. — Той въздъхна. — Как мислиш, какво да правя?
Известно време Анди мълча.
— Първо — каза той, — не мисля, че е странно, Уилем. Мисля, че си е нещо обичайно в много отношения. Отношенията ви винаги са били по-различни, по-особени. Та винаги съм се питал… въпреки приятелките ти. Егоистично погледнато, мисля, че ще бъде прекрасно: за теб, но най-вече за него. Според мен, ако поискаш да имаш отношения с него, това ще бъде най-големият подарък, който той някога ще получи, подарък, който ще му помогне да се възстанови. Но ако го направиш, Уилем, трябва да си готов да се обвържеш с него, да бъдеш с него, защото си прав: няма да можеш само да се позабавляваш и после да се разкараш. И според мен трябва да си наясно, че ще бъде много, много трудно. Ще се наложи да печелиш отново и отново доверието му, да го накараш да те вижда в различна светлина. Едва ли издавам някаква тайна, ако кажа, че за него ще бъде голямо изпитание да е близък с теб и ти трябва да проявиш голямо търпение.
Известно време двамата мълчаха.
— Значи, ако се престраша, трябва да го направя с мисълта, че ще е завинаги — каза той на Анди, който го изгледа и после се усмихна.
— Е — каза му, — знам и по-страшни доживотни присъди.
— Така е — съгласи се той.
После се прибра на Грийн стрийт. Дойде април и Джуд се върна у дома. Отпразнуваха рождения ден на Джуд — „Четиресет и три — въздъхна Харолд, — съвсем смътно помня какво съм правил на четиресет и три“, — след това започнаха снимките на следващия му филм. В него втората главна роля се изпълняваше от негова стара приятелка, познаваше я от следването — той изпълняваше ролята на продажен следовател, а тя — на жена му, — и двамата преспаха няколко пъти. Всичко си продължаваше постарому. Той работеше, прибираше се на Грийн стрийт, мислеше си какво му е казал Анди.
После една събота се събуди сутринта много рано, точно на зазоряване. Беше краят на май и времето беше непредсказуемо: някои дни сякаш беше март, други — юли. На трийсетина метра от него лежеше Джуд. Изведнъж цялата му плахост, объркването му, колебанията му му се сториха смешни. Той си беше у дома, а домът — това бе Джуд. Обичаше го, беше му съдено да бъде с него, той нямаше да го нарани никога — поне в това беше убеден. В такъв случай от какво толкова се страхуваше?
Спомни си един разговор, който бе провел с Робин, докато се подготвяше за снимките на „Одисея“ и я препрочиташе заедно с „Илиада“ — не ги беше отварял от първи курс в колежа. Тъкмо бяха започнали да излизат заедно и се опитваха да си направят взаимно впечатление — опияняваха се да показват един на друг колко много знаят.
— Кои са най-надценяваните стихове в поемата? — бе попитал той, а Робин бе завъртяла очи и бе изрецитирала:
— „Не съм още стигнал до изхода на изпитните. Още надвисват над мен занапред неизказани мъки, много и тежки, които тепърва ще преодолявам.“64 — Тя издаде звук, все едно повръща. — Толкова изтъркано. И всеки губещ отбор по американски футбол го е възприел за свой боен вик преди срещата — добави Робин, а той се засмя. Робин го погледна лукаво. — Играл си американски футбол — допълни. — Обзалагам се, че и на теб това са ти любимите стихове.
— Няма такова нещо — възкликна той, уж възмутен.
Това бе част от играта им, която невинаги беше игра: той се правеше на тъп актьор, на шут, а тя беше умното момиче, което излиза с него и го учи на каквото не знае.
— Кажи ми тогава кои са — подкани заядливо Робин и след като той го направи, се взря съсредоточено в него. — Хм — рече. — Интересно.
Сега той стана от леглото и с прозявка се заметна с одеялото. Довечера щеше да поговори с Джуд. Не знаеше какво ще излезе, затова пък знаеше, че ще бъде в безопасност, че ще пази и двамата, така че да са в безопасност. Отиде в кухнята да си направи кафе и там си повтори през шепот стиховете, стиховете, за които се сещаше всеки път, когато след дълго отсъствие се прибираше вкъщи, прибираше се на Грийн стрийт: