— За теб ще бъде добре — беше му обяснил и при спомена за тези думи — в които тогава обаче вярваше — усети как още малко, и ще му се повдигне.
Никой не му се беше доверявал толкова безусловно, както Джуд. А той нямаше представа какво прави.
„Уилем няма нищо общо с медицината — спомни си той какво е казал Анди. — Той е актьор.“
И макар навремето двамата с Джуд да се бяха засмели, той не беше сигурен, че Анди не е прав. Кой беше той, че да се опитва да направлява душевното здраве на Джуд? „Не ми се доверявай толкова“ идеше му да каже на Джуд. Но как да го направи? Нали тъкмо това бе искал от Джуд, от връзката им? Да бъде нужен на някого до степен той да не си представя живота без него. Сега го беше получил и това го хвърляше в ужас. Беше поискал отговорността, без да си дава докрай сметка какви вреди може да нанесе. Щеше ли да се справи? Спомни си какъв ужас изпитва Джуд от секса и осъзна, че зад този ужас се крие друг, за който той винаги бе предполагал, но така и не бе попитал: накъсо, какво да прави? Искаше му се някой да му каже със сигурност дали се справя добре, искаше му се някой да го направлява в тази връзка така, както Кит го направляваше в кариерата, да му казва кога да поема риск и кога да преминава в отстъпление, кога да изпълнява ролята на Уилем Героя и кога да бъде Рагнаршон Грозния.
„Ох, какво правя?“ — повтаряше си като мантра, докато стъпките му кънтяха по пътя и той минаваше покрай мъже, жени и деца, които се готвеха за деня, покрай сгради, тесни като килери, покрай магазинчета, където се продаваха твърди като тухла възглавници от плетена слама, покрай едно хлапе, което бе закрепило върху гърдите си царствен на вид гущер. „Какво правя, какво правя?“
Когато след час се върна в хотела, небето бе станало от бяло нежно светлосиньо с ментов оттенък. В туристическата агенция им бяха запазили, както винаги, апартамент с две легла (беше забравил да каже на асистента си да поправи това) и Джуд лежеше на леглото, където предишната нощ бяха спали и двамата, вече се беше облякъл и четеше, а когато Уилем влезе, стана, приближи се и го прегърна.
— Целият съм в пот — изпелтечи той, но Джуд не го пусна.
— Нищо — отвърна Джуд. Отстъпи назад и както го държеше за ръцете, го погледна. — Всичко ще бъде наред, Уилем — отсече със същия твърд повелителен глас, с който Уилем го бе чувал да разговаря понякога по телефона с клиенти. — Наистина. Винаги ще се грижа за теб, знаеш го, нали?
Той се усмихна.
— Знам — потвърди и онова, което го успокои, бе не толкова самото уверение, колкото това, че Джуд изглежда тъй самоуверен, сигурен, че и той има какво да предложи.
Това напомни на Уилем, че в края на краищата връзката им беше не спасителна операция, а продължение на приятелството им, в което той бе спасявал Джуд и точно толкова често Джуд бе спасявал него. Бе помагал на Джуд, ако го заболеше или му задаваха прекалено много въпроси, Джуд винаги беше до него, за да го изслуша, ако той се притесняваше за работата си, за да го извади от унинието, ако не са му дали някоя роля, за да му плати (колкото и да е унизително, за три последователни месеца) заемите в колежа, когато не бе успял да се хване на работа и не разполагаше с достатъчно пари. И въпреки това през последните седем месеца той някак си беше решил, че ще излекува Джуд, докато всъщност той не се нуждаеше от никакво лечение. Джуд винаги го беше приемал такъв, какъвто е, той също трябваше да опита да подхожда така към него.
— Поръчах закуска — каза Джуд. — Помислих си, че сигурно ти се иска да се усамотиш. Искаш ли да си вземеш душ?
— Благодаря — отговори той, — но нека първо хапнем. — Пое си въздух. Усети как тревогата му се притъпява, усети как отново се връща към истинското си аз. — Но ще попееш ли с мен?
От два месеца всяка сутрин пееха заедно, за да се подготви той за филма „Дуети“. В него героят му и неговата жена всяка година правеха коледно тържество и заедно с актрисата, която щеше да играе жена му, щяха сами да пеят. Режисьорът му беше изпратил списък с песните, по които да работи, и Джуд ги разучаваше заедно с него: Джуд отговаряше за мелодията, а той — за хармонията.
— Разбира се — отвърна Джуд. — Пак същата, както обикновено ли?
От една седмица разучаваха „Adeste Fideles“67, която той трябваше да изпълни акапелно, и от една седмица се препъваше все на едно и също място, на „Venite adoremus“. Всеки път, щом чуеше фалшивата нота, се въсеше, а Джуд само клатеше глава, продължаваше нататък и той пееше след него чак до края.
67
„Елате, всички вярващи“ (лат.), коледна песен на композитора Джон Франсис Уейд (1711 — 1786). — Б.пр.