Но съзнанието му е запълнено и с онова, което смята да направи, и когато Анди го пита:
— И какво има да каже за себе си по-добрата ти половинка?
Той се сопва:
— Какво имаш предвид?
Анди млъква и го гледа в любопитство.
— Нищо — отговаря. — Просто исках да разбера как е Уилем.
„Уилем“ — мисли си той и вече това, че е чул името му, произнесено на глас, го изпълва с болка.
— Страхотно — мълви тихо.
В края на прегледа Анди — както винаги — оглежда ръцете му и този път — както и последните няколко пъти — сумти одобрително.
— Наистина си отрязал този навик — заявява. — Извинявай за каламбура.
— Знаеш си ме — винаги се стремя към съвършенство — казва той уж шеговито, но Анди се взира в очите му.
— Знам — изрича тихо. — Знам, че сигурно е трудно, Джуд. Но се радвам наистина.
Докато вечерят, Анди се оплаква от новия приятел на брат си, когото мрази.
— Анди — подхваща той, — не можеш да мразиш всички приятели на Бекет.
— Знам, знам — отвръща Анди. — Само че този наистина е много загубен, Бекет може да си намери нещо по-добро. Казах ти, че произнася Пруст, както се пише на френски — Проуст, нали?
— Няколко пъти — потвърждава той и се подсмихва. Беше се запознал с омразния нов приятел на Бекет — мил и весел начинаещ ландшафтен архитект — преди три месеца, на един купон у Анди. — Но, Анди, на мен ми се видя свястно момче. И обича Бекет. Пък и наистина ли смяташ да обсъждаш с него Пруст?
Анди въздиша.
— Говориш като Джейн — тросва се кисело.
— Ами сигурно не е зле да послушаш Джейн — усмихна се той отново. После се смее, от седмици не му е било толкова леко, и то не само заради нацупеното лице на Анди. — Има и по-страшни престъпление от това да не си на „ти“ с „На път към Суан“.
Докато се прибира с колата, мисли за плана си, после обаче си дава сметка, че се налага да почака, защото смята да твърди, че се е изгорил, докато е готвел, и ако нещо се обърка, пак ще опре до Анди, който ще го попита как така е готвел, при положение че онзи ден са вечеряли заедно. Значи, утре — мисли си той, — ще го направя утре. А довечера може да прати на Уилем писмо по електронната поща, в което да спомене, че ще се опита да изпържи банани, както ги обича Джей Би: почти спонтанно решение, което ще доведе до ужасни последици.
„Знаеш, че душевноболните обмислят именно така плановете си — напомня студеният му презрителен вътрешен глас. — Знаеш, че такива планове може да прави само болен човек.“
„Стига — прекъсва го той. — Стига. Щом знам, че това е ненормално, значи не съм ненормален.“ При тези думи гласът избухва в гръмогласен смях: на оправданията му, на логиката му като на шестгодишно дете, на погнусата от думата „болен“ и страха, че могат да му я лепнат. Но дори гласът, който присмехулно и нагло изразява отвращението си от него, не е достатъчен, за да го спре.
На другата вечер той си слага тениска с къс ръкав, от онези на Уилем, и отива в кухнята. Подрежда всичко, което му трябва: зехтина, дългата дървена клечка. Пъха лявата си ръка до лакътя в мивката, все едно е птица, която трябва да оскубе, и избира място няколко сантиметра над дланта, после взима хартиената салфетка, която е напоил със зехтин, и с нея прави върху кожата си кръг колкото кайсия. Гледа няколко секунди лъскавото мазно петно и след като си поема въздух, драсва клечката кибрит отстрани на кутията и държи пламъка до кожата си, докато тя не се подпалва.
Болката е… какво е болката? След травмата няма и един-единствен ден, когато да не е изпитвал болка. Понякога тя ту се появява, ту го отпуска или е лека. Но винаги е там.
— Внимавай — все го предупреждава Анди. — Толкова си свикнал с нея, че си изгубил способността да различаваш кога е знак за нещо по-лошо. Дори по десетобалната система да я оценяваш с пет или шест, ако изглежда така — говореха за една от раните по краката му, около която той беше забелязал, че кожата е придобила отровно сивкав, почти черен оттенък, цвета на тлението, — трябва да приемеш, че повечето хора ще я оценят с деветка или десетка, и непременно, непременно трябва да дойдеш при мен. Разбра ли?
Но той не е усещал от десетилетия болка като тази, затова пищи и пищи. Из съзнанието му на вихрушка се носят гласове, лица, откъслечни спомени, странни асоциации: миризмата на пушещ зехтин го отвежда към спомен за ястие с печени funghi68, което двамата с Уилем са си поръчали в Перуджа, то пък го отвежда на изложба на Тинторето, на която двамата с Малкълм са ходили във „Фрик“ още преди да навършат трийсет, тя на свой ред го отвежда при момче в дома, на което всички викаха Фрик, но той така и не е разбрал защо, понеже момчето се е казвало Джед, това пък го насочва към нощите в плевнята, а те извикват спомена за балата слама на обвита в мъгла безлюдна ливада край Сонома, до която двамата с брат Лука са правели секс, това пък го отвежда към и към, и към, и към. Той надушва миризмата на изгоряло месо, изтръгнала го от унеса, и поглежда трескаво към печката, сякаш е оставил на нея нещо, стек, който се гъне в тигана, там обаче няма нищо и той си дава сметка, че миризмата идва от него, от собствената му ръка, която се пече отдолу, затова най-сетне посяга към чешмата, облива с плискаща се вода изгореното място, от което се вдига мазен пушек, и се разпищява отново. След това посяга диво с дясната си ръка — лявата още лежи безполезна в мивката, сякаш е ампутирана и е сложена в бъбрековидно легенче, — сграбчва кутията с морска сол от шкафчето над печката и с хлипове разтърква върху изгореното място кристалчетата с остри ръбове, от което болката се събужда с нова сила и се превръща в нещо, по-бяло и от бялото, сякаш той се е вторачил в слънцето и е заслепен.