В края на януари най-после отиде при Анди, който го изслуша и после го прегледа обстойно.
— Няма ти нищо — каза Анди, след като приключи. — Просто остаряваш.
— Ох — въздъхна той, после и двамата замълчаха, защото какво да кажат? — Може би, след като съвсем остана без сили — подхвана той накрая, — ще успея да убедя Уилем да не ходя повече при Ломан.
Една вечер през есента той бе обещал глупаво, на пияна глава, дори романтично на Уилем да ходи още девет месеца при доктор Ломан. Анди въздъхна, но се усмихна.
— Стига си се вдетинявал! — рече му.
Сега обаче той се връща мислено с обич към онова време, защото във всички други важни неща онази зима беше славна. През декември Уилем беше номиниран за ролята си в „Отровената ябълка“ за голямо отличие, през януари го спечели. После беше номиниран за още по-голяма и още по-престижна награда и спечели и нея. Вечерта, когато Уилем получи наградата, той беше по работа в Лондон, но нави часовника за два след полунощ, за да гледа на живо церемонията онлайн, и когато поканиха Уилем да се качи на сцената, извика на глас и загледа как, грейнал, Уилем целува Джулия — беше я довел като своя придружителка, — после се качва напето по стъпалата на сцената и благодари на кинодейците, на киностудията, на Емил, Кит, на самия Алън Тюринг, на Роман, Креси, Ричард, Малкълм, Джей Би и „моите роднини Джулия Олтман и Харолд Стайн, задето постоянно правят така, че и аз да се чувствам техен син, и накрая, но не на последно място, искам да благодаря за всичко на Джуд Сейнт Франсис, моя най-добър приятел, любовта на живота ми“. Тогава вече той не се сдържа и се разплака, а когато след половин час се свърза с Уилем, отново се просълзи.
— Гордея се много с теб, Уилем — каза му. — Знаех, че ще спечелиш, знаех!
— Все така мислиш — засмя се Уилем и той също се засмя, защото Уилем беше прав: наистина го мислеше.
Мислеше, че Уилем заслужава да грабне всички награди, за които е номиниран, понякога това не се случваше и той бе искрено озадачен — ако оставим настрана политиката и личните пристрастия, как беше възможно журито, хората, които гласуват, да отрекат, че това изпълнение, този актьор, този човек са по-добри?
На деловите срещи на другия ден — на които едва се сдържаше да не се разплаче и все се усмихваше глупаво — колегите му честитиха и пак го попитаха защо не е отишъл на церемонията, а той бе поклатил глава.
— Тези неща не са за мен — обясни и наистина беше така: беше присъствал само на две-три от всички награждавания, от всички премиери и празненства, на които Уилем ходеше по работа.
Миналата година, когато взимаха от Уилем интервю, за да го представят върху няколко страници в сериозно литературно списание, изчезваше всеки път, щом се очакваше да се появи журналистът. Знаеше, че Уилем не му се сърди и обяснява това оскъдно присъствие с чувството му за такт. И макар той наистина да се стремеше да не бие на очи, това не бе единствената причина.
Веднъж, малко след като станаха двойка, в „Таймс“ се появи тяхна снимка към материал за Уилем и първия филм с негово участие от една шпионска трилогия. Беше правена на откриването на дълго отлаганата пета изложба на Джей Би „Квак и Кряк“, включваща предимно портрети на тях двамата, но много замъглени и по-абстрактни от предишните творби на Джей Би. (Не знаеха какво да мислят за заглавието на серията, макар и Джей Би да твърдеше, че го е сложил от любов.
— Арнолд Лобъл69? — изпищя той, когато го попитаха. — Ехо?!
Но и той, и Уилем не бяха чели като малки книгите на Лобъл, та се наложи да излязат и да ги купят, за да разберат за какво става въпрос.) Колкото и да е странно, именно тази изложба, а не толкова първоначалният материал в списание „Ню Йорк“ за живота на Уилем допринесе колегите и приятелите им да възприемат тяхната връзка като истинска, въпреки че повечето снимки бяха правени, преди да станат двойка.
Както след време щеше да отбележи Джей Би, пак тази изложба ознаменува възхода му: знаеха, че въпреки продажбите, рецензиите, стипендиите, наградите и хвалебствията на Джей Би му е криво, задето Ричард (а също Хенри Йънг Азиатеца) вече са имали ретроспективни изложби, а той — не. След „Квак и Кряк“ обаче нещо се промени за Джей Би, както след „Дворът с чинара“ се бе променило за Уилем, след музея в Доха се бе променило за Малкълм, както — ако трябваше да се хвали — се бе променило и за него след делото „Малгрейв и Баскет“. Чак след като напусна тази твърдина — приятелския си кръг, — той си даде сметка, че тази промяна, тази промяна, на която всички се бяха надявали и която всички бяха доживели, е по-рядка и ценна, отколкото изобщо са предполагали. От всички тях само Джей Би беше убеден, че заслужава такава промяна, че няма как тя да не му се случи, а те с Малкълм и Уилем не носеха в себе си такова убеждение и когато промяната дойде, не можеха да се начудят. Но макар и на Джей Би да му се беше наложило да чака най-дълго тази промяна в живота си, я посрещна спокойно, когато накрая тя дойде — само се укроти, за пръв път, откакто го познаваха, омекна и несекващият му хаплив хумор се изпари като статично електричество, което е размагнетизирано и канализирано. Той се радваше за Джей Би, радваше се, че е получил признанието, към което се е стремил, признанието, на което според него Джей Би е трябвало да се радва още след „Секунди, минути, часове, дни“.
69
Арнолд Лобъл (1933 — 1987), популярен американски писател и илюстратор, автор на детски книги, носител на наградата „Калдекот“ — Б.пр.