Вече му е трудно да диша, но той продължава. В папка „Бостън“ и в папка „Ню Хейвън“ има отзиви за пиесите, в които Уилем е участвал, поместени във вестниците на колежите, има и материал за пърформанса на Джей Би, вдъхновен от Лий Лозано70. Там е писмената работа от изпита по висша математика, единствения, на който Уилем се е явявал и е получил „много добър“ — месеци наред той му помагаше да се подготви и сега е трогнат от находката.
После бръква отново в чекмеджето, запълнено почти изцяло не от папка с ластик, а от класьор, каквито използват в кантората. Вади го, вижда, че отгоре е написано само неговото име, и го отваря бавно.
Вътре е всичко: всички писма, които е писал някога на Уилем, всички съобщения на електронната поща, които Уилем е разпечатал. Там са картичките, които е давал на Уилем по случай рождения му ден. Има и негови снимки, някои от които не е виждал никога. Има брой на „Артфорум“ с „Джуд с цигара“ на корицата. Има картичка, която Харолд е пратил на Уилем малко след осиновяването, за да му благодари, че е отишъл и е занесъл и подарък. Има статия за наградата, която той е спечелил в Юридическия факултет — не я е пращал на Уилем, но явно го е направил някой друг. Не е изпитвал потребност да каталогизира живота си, а ето че Уилем го е правел вместо него през цялото време.
Но защо е държал толкова много на него? Защо е пожелал да му отделя толкова много време? Той така и не го бе проумял и сега вече нямаше да разбере никога.
„Понякога ми се струва, че за мен е по-важно да си жив, отколкото за теб“, спомня си той как Уилем му е казал веднъж, и потреперва с въздишка.
Натъква се на още и още подробности от живота си и когато поглежда в шестото чекмедже, там има още един класьор, същият като първия, на който пише „Джуд И“, и зад него „Джуд III“ и „Джуд IV“. Но сега вече той няма сили да гледа. Прибира внимателно класьорите, затваря чекмеджетата, заключва шкафовете. Слага писмата на Уилем и на родителите му в един, после във втори плик — за по-сигурно. Вади от вазата сливовите клонки, увива в найлонов плик долния им край, излива водата от вазата в мивката, заключва къщата и след като слага клонките на седалката до себе си, подкарва към къщи. Преди да се качи в апартамента, влиза в ателието на Ричард, пълни една празна кутийка от кафе с вода и натопява клонките, после ги слага на работната маса на Ричард, така че той да ги намери на сутринта.
После идва краят на март, той е в кантората. Петък вечер, по-скоро събота призори. Той вдига поглед от компютъра и поглежда през прозореца. Вижда ясно река Хъдсън, небето над нея изсветлява. Дълго седи и се взира в мръсносивата река, в птиците, които кръжат над нея. Отново се заема с работа. Чувства, че от няколко месеца се е променил, че хората са уплашени от него. Никога не се е славел в кантората като веселяк, но сега ходи като буреносен облак. Чувства, че е станал по-безпощаден. Чувства, че е станал по-студен. Преди обядваше заедно със Санджай и двамата одумваха колегите, а сега няма сили да говори с никого. Погълнат е от работата. Върши я, прави повече от необходимото — но усеща, че на никого не му е приятно да е в неговата компания. Има нужда от „Роузън Причард“, без работата с него е свършено. Но вече не изпитва наслада от нея. Опитва се да си втълпи, че в това няма нищо лошо. Работата не е за удоволствие — поне за повечето хора. За него обаче преди беше удоволствие, а сега вече не е.
Една сутрин преди две години, когато се възстановяваше след операцията и беше толкова уморен, толкова уморен, че се налагаше Уилем да го слага и да го вдига от леглото, двамата с него си говореха. Навън явно е било студено, понеже той си спомня как му е било топло и сигурно и се чува да казва:
— Де да можех да си лежа така цял живот.
— Ами, лежи си — отвърна Уилем.
(Често водеха този разговор: щом звъннеше будилникът, той ставаше от леглото. „Не тръгвай — все повтаряше Уилем. — Защо изобщо трябва да ставаш? Къде си се разбързал?“)
— Не мога — рече той с усмивка.
— Слушай, защо просто не напуснеш работа? — попита Уилем.
Той се засмя.
— Не мога да напусна работа — отвърна.
— Защо да не можеш? — продължи да упорства Уилем. — Посочи ми една основателна причина, ако изключим пълната липса на интелектуални дразнители и перспективата да ти правя компания само аз.
70
Лий Лозано (1930 — 1999), американска художничка концептуалистка, която се опълчва срещу капитализма и патриархалните нрави. — Б.пр.