Но докато го правеха, Малкълм забеляза, че не е премерил правилно разстоянието и библиотеката е станала с десет сантиметра по-широка от необходимото, така че краят ѝ стърчеше в антрето. На него това не му пречеше, на Уилем също, но Малкълм настоя да го оправел.
— Недей — казаха му и двамата. — Страхотна е, и така става.
— Дрън-дрън, друг път е страхотна — заинати се посърнал Малкълм.
Накрая успяха да го убедят и Малкълм си тръгна. Двамата с Уилем боядисаха библиотеката в яркочервено и подредиха на нея книгите. После, следващата събота, Малкълм се появи рано-рано с решителен вид.
— Само това ми се върти в главата — заяви.
Остави чантата си на пода, извади трион и се зае да скъсява библиотеката, а през това време двамата се разкрещяха, после обаче видяха, че и да помагат, и да не помагат, той все едно ще я преправи. И така, библиотеката отново се озова на покрива, после бе свалена отново и този път се вместваше идеално.
— Все се сещам за тази случка — обясни сега той, докато другите го слушаха. — Защото е твърде показателна колко присърце взимаше Малкълм всичко, с което се заемеше, и как винаги се стремеше към съвършенство, какво уважение проявяваше към материала, независимо дали е мрамор, или шперплат. Тя обаче е показателна и с какво уважение се отнасяше той към пространството, към всяко пространство, пък било то и някакво ужасно потискащо жилище в Китайския град, което не подлежи на ремонт: дори такова пространство заслужаваше уважение. Показателна е и колко уважаваше приятелите си, колко му се искаше да живеем на места, за каквито според него бяхме достойни: красиви и ярки като въображаемите му къщи.
Той замълча. Онова, което искаше да добави — но на което според него нямаше да издържи, — бе как, докато е вадел изпод мивката в банята четките и боята, е чул, че Уилем роптае, задето трябва да вдига и да намества отново библиотеката, а Малкълм му казва:
— Ако я бях оставил в предишния ѝ вид, той, Уилем, щеше да се спъне и да падне — прошепна Малкълм. — Това ли искаш?
— Не — отвърна след малко Уилем, звучеше засрамен. — Не, разбира се, че не. Прав си, Мал.
Той си даваше сметка, че Малкълм пръв измежду тях е осъзнал, че той е инвалид, че го е разбрал дори преди него. Беше го осъзнал, но внимаваше да не го поставя в неловко положение. Само се бе стремил да му облекчи живота, а навремето той го беше мразил заради това.
Сега, преди да си тръгнат, господин Ървин го хвана за рамото.
— Джуд, може ли да поостанеш малко? — попита го. — Ще кажа на Монро да те закара.
Той се съгласи и помоли Ричард да върне автомобила на Грийн стрийт. Поседяха само двамата с господин Ървин във всекидневната — майката на Малкълм беше останала в трапезарията заедно с Флора, с мъжа ѝ и с децата, — поговориха за здравето му и за здравето на господин Ървин, за Харолд и работата му и точно тогава господин Ървин се разплака. Той се изправи и отиде да седне до него, после отпусна колебливо длан върху гърба му, беше притеснен, чувстваше се неловко, чувстваше как десетилетията се изплъзват под краката му.
Вече като зрели хора всички гледаха открай време със страхопочитание на господин Ървин. С ръста си, със самообладанието, с едрите си сурови черти той сякаш беше слязъл от фотография на Едуард Къртис71 и всички го наричаха Вожда.
71
Едуард Шериф Къртис (1868 — 1952), американски етнограф и фотограф, снимал главно хора от Запада и представителите на коренното американско население. — Б. пр.