Сега сблъсъкът явно беше приключил и картината беше негова. В събота Уилем дойде заедно с него в службата, разопакова я, подпря я на стената и двамата я загледаха в мълчание, сякаш е рядък неподвижен звяр от зоологическата градина. Именно тази картина бе поместена към рецензията в „Таймс“ и по-късно в „Артфорум“, но едва сега, в безопасното пространство на служебния кабинет, той успя да я оцени истински — стига да забравеше, че на нея е самият той, виждаше колко хубав е образът и защо Джей Би е бил привлечен от него: от странния човек върху платното, който изглеждаше толкова уплашен и притеснен, за когото бе трудно да определиш дали е мъж, или жена, който бе с дрехи, явно взети от друг, който повтаряше движенията и позите на възрастните, макар и очевидно да не разбираше нищо от тях. Вече не изпитваше нищо към този човек, но това бе осъзнато волево действие, както загърбваш на улицата някого, макар и да го виждаш постоянно, и ден след ден се преструваш, че не го забелязваш, докато накрая наистина вече не го забелязваш — или поне си внушаваш.
— Не знам какво ще правя с нея — призна той със съжаление пред Уилем, понеже не искаше картината, а се чувстваше гузен, че Уилем е изгонил от живота си Джей Би заради него и заради предмет, който той нямаше да погледне никога отново.
— Ами — подхвана Уилем и настъпи мълчание. — Винаги можеш да я дадеш на Харолд, сигурен съм, че ще му хареса.
И тогава той разбра, че Уилем вероятно е знаел от самото начало: той не иска картината, тя не е важна за него, Уилем не съжалява, задето е предпочел него пред Джей Би, и не му прехвърля вината.
— Защо не — отвърна бавно, макар и да осъзнаваше, че няма да я подари: Харолд наистина щеше да я хареса (беше я харесал, когато я бе видял на изложбата) и щеше да я окачи на видно място, така че, идеше ли му на гости, щеше да му се налага да я гледа.
— Извинявай, Уилем — каза накрая. — Извинявай, че те домъкнах тук. Мисля да я оставя в службата, докато реша какво да правя с нея.
— Добре тогава — отвърна Уилем и двамата я опаковаха отново и я върнаха под бюрото.
След като Уилем си тръгна, той включи телефона и този път все пак написа писмо на Джей Би: „Джей Би — започна, — благодаря много за картината и извинението, и двете значат много. — Спря и се замисли какво още да напише. — Липсваше ми, искам да чуя какво се случва в живота ти — продължи той. — Звънни ми, когато имаш малко време — да се видим“. Всичко беше самата истина.
Изведнъж той разбра какво да направи с картината. Намери адреса на секретарката на галерията и ѝ написа писмо, с което ѝ благодари, че му е изпратила „Джуд с цигара“, и ѝ съобщи, че иска да я дари на Музея за съвременно изкуство, така че дали е възможно тя да му помогне с прехвърлянето?
След време щеше да разглежда случката като своеобразна повратна точка, като вододел във взаимоотношения, които са били едно и са се превърнали в друго: приятелството му с Джей Би, разбира се, но и приятелството му с Уилем. Преди да навърши трийсет, имаше периоди, когато той гледаше приятелите си и изпитваше такова чисто и дълбоко задоволство, че му се искаше светът наоколо просто да спре, никой от тях да не трябва да напуска този миг, когато всичко е в равновесие и обичта му към тях е съвършена. Но това, разбира се, нямаше да се случи никога: един удар на сърцето, и всичко се променяше, мигът изчезваше неусетно.
Щеше да бъде твърде мелодраматично, твърде окончателно той да каже, че Джей Би завинаги му е паднал в очите. Но си беше истина и че за пръв път той проумя: хора, на които с времето е започнал да се доверява, пак могат да го предадат и колкото и да е тъжно, това е неизбежно, а животът ще продължи да го тласка неотклонно напред, защото на всеки, който ще го подведе, се пада най-малкото по един човек, който няма да го направи никога.
Той беше на мнение (споделяно от Джулия), че Харолд е склонен да усложнява излишно Деня на благодарността. Всяка година, откакто Харолд и Джулия го поканиха за пръв път да кара у тях празника, Харолд му обещаваше — обикновено в началото на ноември, когато още преливаше от въодушевление за начинанието, — че тази година направо ще го шашне, като осъвремени и най-баналните американски кулинарни традиции. Винаги започваше с размах: на първия им Ден на благодарността, прекаран заедно преди девет години, когато той беше втори курс в Юридическия факултет, Харолд бе оповестил, че ще прави патица а l’orange43, само че ще замени портокалите с кумкуати.