След това Тереса искаше да направи нещо, но ѝ беше трудно да помоли за него. Макар да беше нещо съвсем обикновено между приятелки, ѝ беше неудобно. Може би защото те не бяха просто приятелки. Тя въртеше телефона из ръцете си и не събираше смелост да попита. Терез сякаш долови притеснението ѝ и попита направо:
— Какво искаш да правиш?
— Иска ми се да те снимам.
— Как?
— С това.
Тереса вдигна телефона си, насочи го към Терез и направи снимка, която след това ѝ показа на дисплея. Терез погали повърхността на телефона и попита как става. Тереса не можеше да обясни точно, но посветиха известно време да се снимат една друга и да разглеждат снимките. Тереса после скришом изтри тези, които Терез ѝ бе направила, понеже смяташе, че е ужасно грозна.
Раните на гърба на Макс Хансен бяха зашити и позаздравели, но белезите върху самочувствието му ставаха все по-дълбоки. След случката в хотелската стая бе загубил земята под краката си. Прекара четири дни, затворен в апартамента си — пиеше, гледаше старите си записи и безуспешно се мъчеше да онанира.
Избра специално записите с най-покорните и услужливи момичета, които бяха коленичили или легнали по гръб при най-малкия намек. Това не му помогна. В безстрастните движения на ръцете им, в пасивното примирение на телата им той сякаш долавяше заплаха, която убиваше възбудата му още в зародиш.
Тура Ларшон му бе отнела единствената истинска радост. Пиян почти до безсъзнание, седеше и прелистваше снимки на голи млади тела и не чувстваше нищо, освен страх и лека мазохистична наслада от собствения си страх.
На петия ден се събуди с такъв махмурлук, че сякаш беше жив погребан. Вместо да разчита на принципа „клин клин избива“, взе два ипрена и дълъг душ. След като се избърса и си облече чисти дрехи, състоянието му се подобри само дотолкова, че вместо отвратително се чувстваше ужасно.
Едно беше сигурно — Тура Ларшон бе най-голямата му възможност от много време насам и той не можеше да си позволи да я пропилее. Но тя щеше да си плати за това, което му стори, при това буквално — с пари.
До следобеда, когато все пак изпи две чаши уиски, за да възстанови химичния баланс в организма, новата му стратегия беше избистрена.
Музикалният бранш му беше съсипал здравето, време беше да го напусне. Тура Ларшон щеше да се окаже последният му голям проект и той щеше да вложи всичко, което имаше, в нейния успех. Тя изглежда нямаше представа от нищо и той възнамеряваше да оформи стандартния си договор по такъв начин, че да му даде максимално голям дял.
След това онези от бранша да приказват каквото си искат, да препикават пътеката в коридора му, да призовават към всеобщ бойкот и каквото още им хрумне. Той щеше да си събере парите и да остави всичко това зад гърба си, да се премести на някое местенце с по-хубав климат, да гълта коктейли с чадърчета и виагра и да си живее живота.
В събота Тереса му се обади и той се показа благ като агънце. Помоли я да приеме извиненията му, от негова страна всичко било простено и забравено и трябвало да гледат напред. Тура щяла да му бъде приоритет и светът щял да падне в краката ѝ.
Цял следобед въртя телефони. Да, уреждането на студио и продуцент не представляваше проблем, но, както и подозираше, доброто му име не се оказа достатъчно да убеди някоя звукозаписна компания да финансира демо-запис. Все пак успя да сключи сделка с Рони Бернхардсон от „Зап Рекърдс“ дъщерна компания на EMI. Двамата се познаваха отдавна и Макс Хансен го беше снабдил с няколко изпълнителя, които, ако не друго, поне бяха възвърнали инвестицията.
Рони каза, че „Зап“ могат да се бръкнат за студиото, но за останалото Макс трябва да плати от собствения си джоб. Рони беше гледал „Айдъл“ и макар да не беше чак толкова ентусиазиран колкото Макс, бе съгласен — момичето разполагаше с потенциал. Струваше си рискът.
Докато се приготвяше за срещата, Макс Хансен внимаваше да не пропусне един детайл, който миналата седмица забрави. Взе със себе си Робан.
Робан представляваше метално слънце с усмихнато лице — голямо беше колкото монета от пет крони и имаше седем изтъпени лъча. Макс го беше спечелил в Тиволи в Копенхаген, когато като осемгодишен бе отишъл със семейството си на гости на бабите и дядовците.
Вече не помнеше защо бе кръстил слънцето Роберт, по-късно съкратено на Робан, но цял живот го бе носил като амулет за късмет. Последното, което Макс Хансен направи преди да излезе, бе да целуне Робан по носа и да го прибере в джоба на сакото си.
Wish me luck, buddy.17