— Нещо с горните етажи?
— Да.
— Аха. Ама вече си добре?
— Да. По-добре съм.
— Супер. Терез е вътре. Идваха на цели стада, да знаеш. Стана нетърпимо.
Тереса предположи, че става дума за насоченото към тях внимание около „Лети“. От два месеца не беше чела вестници, не беше слушала радио, нито пък влизала в интернет и затова нямаше представа какво е станало с онази песничка, която двете бяха скалъпили в един друг живот.
Докато Тереса приближаваше стаята на Терез, ѝ се стори, че чува телевизор. Долови тихи, неразбираеми гласове. Джери се обади зад гърба ѝ:
— Подготви се за шок, както се казва.
Тереса се закова на прага и целият цвят я напусна. Независимо какво се беше надявала или не се беше надявала да стане, като отиде при Терез, това със сигурност не го беше очаквала.
Стаята беше пълна с момичета на възрастта на Тереса. Терез седеше на леглото с по едно момиче от всяка страна, а други пет се бяха проснали на пода. Всички очи бяха вторачени в Терез, която тъкмо привършваше някакво изказване с думите:
— Ще умреш. Първо. После ще живееш. Тогава никой няма да може да те докосне. Тогава никой няма да може да ти навреди. Ако някой иска да ти навреди, ти ще го направиш мъртъв. И после ще бъде твой.
Момичетата седяха със зяпнали усти и попиваха всяка дума от ритмичния поток, изливащ се от Терез. Ако Тереса не беше толкова потресена, и тя щеше да изпадне в същия транс. И ѝ се беше случвало — тя беше тази, към която Терез насочваше думите си. Момичетата в стаята бяха като нея и я бяха заменили. Тя не виждаше лица, само смътните очертания на група врагове.
Терез я забеляза:
— Тереса.
В отговор Тереса по-скоро изхленчи, отколкото прошепна:
— Терез.
Моторната перка се завъртя с бесен рев, тя кастреше ли, кастреше, за да отстрани оловната тежест в гърдите ѝ, която я дърпаше надолу, надолу. Надолу по колене, по лице, през пода, под земята.
Аз съм нищо. Дори и за теб съм нищо.
Едното от момичетата стана от пода и се приближи към нея — беше емо, горе-долу на нейната възраст. Черна коса с розов бретон, тежък грим, пиърсинг на долната устна и болезнено кльощави крака в тесни джинси.
— Здрасти. Миранда.
Протегна мършава ръка към Тереса. Ноктите бяха лакирани в черно. Тереса погледна подадената ръка. Щеше да рухне. Усещаше го. Лекарства или не, горящото одеяло щеше да я обвие отново. То вече беше в стаята.
— Ти си Тереса, нали? — продължи Миранда. — Страшно ми харесват текстовете ти. Всичките.
Тереса не можеше да поеме десницата ѝ, понеже ръцете ѝ бяха вкопчени в корема, мъчеше се да си поеме дъх.
Текстовете ти. Всичките.
Терез беше пуснала песните им пред тези момичета. Техните песни. Техните тайни.
Тя стисна здраво чантата си и хукна към вратата, изтича надолу по стълбите и продължи да бяга чак до метростанцията. Качи се във вагона и седна на мястото за инвалиди в ъгъла, смали се колкото можа.
Свършено беше. Всичко беше свършено и единствените съществуващи гласове бяха гласовете изпод земята:
Аз останах последното късче от пъзела;
късчето, което не пасва никъде, без което картината е завършена.
Всички момичета
Какво е необходимо, за да пречупиш един човек?
Мъчителите и разпитвачите биха могли да изготвят статистика. Еди-колко нощи без сън, еди-колко пирона, еди-колко вода, еди-какво електричество еди-колко пъти.
Но съпротивителните сили се различават. Понякога стига само да покажеш инструментите и да обясниш какво смяташ да правиш с тях, за да постигнеш желания резултат. Друг път са необходими седмици и даже се налага да дефибрилираш сърцето, неиздържало на мъченията, а дори и тогава може да не успееш да изкопчиш каквото ти трябва.
Все пак може да се предположи някакъв сравнителен брой. Толкова игли, толкова удари по ходилата. След това повечето хора са достатъчно пречупени да предадат това, което дотогава им е било най-скъпото.
Ами в ежедневието?
И в нормалния живот си има мярка на болката и разочарованията. Разликата е, че те не се прилагат механично, а общо взето са на емоционално ниво; затова са и по-непредвидими. Някои хора сякаш могат да изтърпят всичко, други се съсипват при най-малката спънка. Човек никога не знае. Унищожителна случка за един може да е напълно безразлична за друг, който на свой ред да се пречупи от нещо, което за трети е дреболия.
На всичкото отгоре, това може и да варира ден за ден, при това за един и същи човек. Сигурно е ад да си мъчител, разполагащ единствено с ежедневните инструменти за достигане на точката на пречупване.