Тереса не се строполи мъртва, нито пък предприе нещо в тази насока. Тя затътри тромавото си тяло до гарата, купи си билет за влака, обади се вкъщи и помоли да я посрещнат. След това седна и се загледа в таблата с пристигащи и заминаващи. Не чете, не слуша музика, не мисли.
Ако някой, който не я познаваше, я забележеше да се качва на влака, щеше да види просто едно момиче, качващо се на влак. Ако някой, който я познаваше, я забележеше да заема мястото си, щеше просто да види Тереса, заемаща мястото си.
От гледна точка на света не се беше случило почти нищо, освен че едно момиче бе загубило всякаква надежда. Не си заслужава и да се споменава.
При пристигането в Йостерюд не се справи добре с ролята си. Йоран се разтревожи и попита дали си е взела лекарството. Беше си го взела. Винаги щеше да си взема лекарството. Това щеше да прави отсега нататък — щеше да яде, да пие, да спи и да си взема лекарството.
Тя седна пред компютъра в стаята си, без да претегля за и против. Просто го направи. Знаеше паролата на Терез и влезе в пощата ѝ. Както и подозираше, имаше стотици писма от двайсетина адреса. Момичета чули „Лети“ и се свързали с Терез, а Терез им отговорила и ги поканила в Сведмюра.
С времето тонът в писмата ставаше все по-благоговеен. Ясно беше, че тези момичета гледат на Терез като на идол в първоначалния смисъл на думата. Кумир, предмет на обожание.
От няколко случайни изречения като: „Де да смеех и аз да убия родителите си“ и „Имам чувство, че и аз съм израснала в мазето“, Тереса разбра — Терез им беше разказала всичко. Всичко, което бе споделяла само с Тереса, сега беше всеобщо достояние. Поне за онези, които боготворяха Терез.
Тереса извади DVD-то с Макс Хансен в хотелската стая и дълго време се оглежда в лъскавата му повърхност. Щеше да качи записа в интернет. Последствията бяха непредвидими, но в крайна сметка вероятно щеше да нарани Терез. Да ѝ създаде проблеми. Да я превърне в нещо различно от момичето със страхотната песен, която дори не беше негова.
Тереса пусна диска с няколко щраквания на мишката. Клик, клик. Още няколко кликвания и за Терез всичко щеше да се промени.
Тя обаче извади DVD-то и старателно го надраска цялото с един остър писец и го хвърли на боклука. Взе мобилния си телефон и изтри всички снимки с Терез. Влезе в пощата си и изпрати в кошчето всички стари мейли от Терез. Преди час беше пристигнал нов. И него изтри, без изобщо да го отваря.
След това седна превита на стола и затърка слепоочия, опита се да изтрие образа на Терез и от хард-диска на мозъка. Това се оказа по-трудно и усилието насочи мислите ѝ към Терез. Е, щеше да преживее някак образа ѝ. Сигурно постепенно щеше да избледнее.
Но образът не избледня. Тереса преживя следващите дни и седмици в помещение в мозъка си, обитавано от Терез; а то растеше и растеше. Накрая помещението доби формата на тялото ѝ — и беше празно. Празнотата не представляваше нищо ново, точно тя я беше повалила на легло, тя я беше вкарала в Детска и младежка психиатрия и я беше принудила да гълта хапчета.
Но и празнотата си има своята топография, своя вкус и мирис. А това беше друга празнота. Отсъствието на Терез ехтеше и предизвикваше болка. Понякога Тереса сякаш се състоеше единствено от страдание и самота; все едно те я поддържаха жива.
Обмисли методите, които смяташе за подходящи. Опита да се самонарани. Седеше в старата им пещера — нейната и на Йоханес — и се режеше с парчета стъкло, намерени в гората. Донесе ѝ моментно облекчение, но след няколко дни се отказа. Не траеше достатъчно дълго.
Опита да се умори от глад, хвърляше храната от чинията си, но я заловиха. След това започна след ядене да се затваря в тоалетната и да си пъха пръстите в гърлото. И това не ѝ донесе успокоение и затова престана.
Пробва да взема повече хапчета, да яде повече храна, да пие повече безалкохолни. Безалкохолните донякъде помогнаха. Секундата, когато приближаваше чашата студено „Трокадеро“20 към устните си, се чувстваше добре и продължаваше така при първите глътки. Затова пиеше все повече безалкохолни.
През цялото това време си гледаше и училищната работа. Използваше техниката да проправи тунел между главата си и учителя или учебника. Докато успяваше да задържи тунела непокътнат, успяваше и да стои съсредоточена.
В края на март имаше купон. Не от онези празненства, организирани от училището и следени внимателно от възрастните, а истински купон. Родителите на Мими заминали за седмица в Египет — цялата къща била на нейно разположение. Купонът вероятно щеше да бъде отмъщението ѝ, тъй като на Мими ѝ се ходеше в Египет, но с оглед на трагичните ѝ оценки в училище я бяха оставили вкъщи.