Подозрението беше, че е бил наясно с това за температурата на телата, че е знаел, че трябва да съобщи за убийството, преди да е минало твърде много време, ако е искал часът на смъртта да съвпадне точно с времето, за което има алиби.
Естествено, през главата на Джери не минаваха никакви подобни мисли, докато караше в мрака към къщата на родителите си. Всъщност не му минаваха каквито и да било мисли. Това му беше хубавото на карането на мотор. Движението на тялото все напред заместваше циркулирането на мислите.
Той паркира до тротоара и чак тогава забеляза, че кухнята не свети. Но пък иззад покритото с одеяло прозорче мъждукаше светлинка. Той се качи на верандата и почука. Никой не отвори. Побутна вратата и установи, че е отключена.
— Ехо? — извика той от антрето, но не получи отговор. — Вкъщи ли сте?
Той окачи коженото си яке на измайсторената от Ленарт дървена закачалка, която намираше за нелепа. Обиколи къщата. Нищо не разбираше. Доколкото знаеше, от онзи път преди много години, когато двамата с Терез бяха пели Боуи, родителите му никога не я бяха оставяли сама.
Дали са я взели със себе си?
Вратата на гаража обаче беше затворена, тоест колата беше там. Без повече да се мае, той слезе и светна лампата на стълбището към мазето. Спря се с ръка на ключа и се ослуша. Вратата беше открехната и отдолу се носеше звук на мотор. Той дръпна вратата.
Направи пет крачки, преди да се строполи на стълбите, преди мозъкът му да осъзнае какво са видели очите му. Гърлото го сви и не можеше да си поеме дъх.
Ленарт и Лайла, вероятно Ленарт и Лайла, ако се съди по дрехите, лежаха един до друг в основата на стълбището. Целият под беше потънал в кръв. Из кръвта се търкаляха цял куп инструменти. Чук, трион, длето.
Главите им бяха на пихтия. По пода бяха захвърлени късчета череп с къси или дълги кичури коса, по стените бяха залепнали парчета мозък, а над раменете на Ленарт беше останал само стърчащ гръбначен стълб и малка част от черепа. Остатъкът от главата беше смачкан и пръснат по пода и стените.
Терез седеше на колене сред кървищата до остатъците от главата на Лайла, които бяха малко повече от тези на Ленарт. В ръка стискаше бормашината, чиято батерия беше толкова изтощена, че бургията едва се въртеше. Използваше последните издихания на машината, за да проникне зад ухото на Лайла. Малката перлена обица на ухото вибрираше, докато бормашината пробиваше костта. Терез въртеше и буташе, сменяше посоката и накрая извади бургията, избърса кръвта от очите си и се протегна към триона.
На Джери взе да му причернява от липсата на кислород и той със сетни сили успя да си поеме дъх. Терез извърна глава по посока на звука, погледна краката му. Над Джери се спусна удивително спокойствие. Той не се страхуваше и макар видяното да бе ужасяващо, изглеждаше просто като картина, нещо, за което да кажеш: виждам нещо ужасяващо.
Някак беше усещал, че ще се стигне дотук по един или друг начин. Че ще завърши зле. Сега се беше случило и макар по-лошо от това да нямаше накъде, поне беше свършено. Нямаше какво да се добави. Такъв беше светът. Нищо ново, въпреки че подробностите бяха отвратителни.
— Терез — гласът му почти не трепереше. — Сестричке. Какво си направила, по дяволите? Защо го направи?
Терез пусна триона и погледът ѝ се плъзна над Ленарт и Лайла, над разхвърляните навсякъде около нея части от главите им.
— Любов — отвърна тя. — Не вътре.
Другото момиче
Тя се роди в Йостерюд на 18 ноември 1992 г. — една от последните. Родилното отделение се местеше в централата в Римста, даже вече събираха оборудването. Бяха останали само една акушерка и един стажант.
За щастие раждането мина леко. Мария Свенсон постъпи в 14,42 часа. Час и двадесет минути по-късно детето се роди. Бащата, Йоран Свенсон, както обикновено, чакаше пред стаята. Така беше направил с предишните им две деца, така постъпи и сега. Докато чакаше, разлистваше стари броеве на „Орет Рунт“.
Малко след четири часа акушерката излезе и му съобщи, че му се е родила здрава дъщеря. Йоран заряза статията за развъждане на зайци, която четеше, и отиде при жена си.
Направи грешката да се огледа, когато влезе в стаята. В една метална купа бяха оставени няколко кървави превръзки и макар бързо да извърна поглед, на Йоран му прилоша. Съчетанието от стерилна обстановка и телесни течности го отвращаваше. Затова никога не присъстваше на ражданията.
Той се овладя и отиде да целуне потното чело на жена си. Бебето лежеше на гърдите ѝ — сбръчкана червена буца. Неразбираемо беше как от това ще стане човек. Той погали с пръст влажното му теме. Знаеше какво се очаква от него.
5
„Скъпоценните и крехки неща се нуждаят от специално отношение. Господи, какво ти сторихме?“