„Bright Eyes“ пееше дрезгаво в ушите ѝ и я обзе чувство, че всичко ѝ се изплъзва. Беше четиринайсетгодишна, а вече бе твърде късно.
С внезапен импулс се прибра и разтършува из дрехите в гардероба си. Щеше да започне да се облича в ярки цветове. Все носеше черно, бяло, сиво. Затърси панталони, блузи, тениски или жилетки в други цветове. Отсега нататък щеше да прилича на дъга!
Предаде се, като откри, че единствените дрехи, отговарящи на прищявката ѝ, или ѝ бяха окъсели, или бяха твърде тесни за ужасните ѝ дебели крака и кръгъл корем. Накрая си нахлупи една жълта шапка, легна по корем на кревата и зачете най-новата стихосбирка на Кристиан Лундберг „Йов“.
Заради непрестанно обграждащата я празнота не можеше да си намери място, нито да се съсредоточи. Притисна ушите си с длани и зашепна: „Никой не ме харесва, никой не ме иска — само защото ям червеи…“12 отново и отново, докато цялата се изпоти под шапката и се почувства ужасно. Слезе в кухнята и си направи няколко сандвича.
Така мина уикендът.
В училище не се случваше нищо особено; никъде не се случваше нищо особено. Йоханес и Агнес се бяха сдобили с еднакви гердани със сини мъниста, които значели щастие за някое си индианско племе или нещо подобно. Поканиха Тереса на концерт на няколко местни групи в края на седмицата, но тя отказа. Харесваше ги и двамата, напук на себе си, но не можеше да изтърпи компанията им твърде дълго. Просто бяха прекалено весели.
Един следобед, когато Тереса се качи на колелото, за да се прибере вкъщи, чу как Йени казва на Каролине колко отвратително изглеждат дебели хора на колело, как седалката изчезва в задника им, приличало на някакъв гнусен анален секс. Тереса поплака малко, докато въртеше педалите към къщи, а след това се отдаде на фантазии как някой изнасилва Йени с нажежено желязо.
Вечерта седеше пред компютъра и обмисляше дали да не покоментира в Лунарсторм, но като че ли и троленето бе загубило очарованието си, след като тя бе изпитала искрена омраза и се бе борила в името на Тура. Вместо това влезе във форума за вълци. Забелязали няколко във Вермланд, нечии кокошки били изядени (но спокойно можеше да бъде и бялка), някой ги сравняваше с глиганите — те представлявали значително по-сериозна заплаха. Темата се запълни с рецепти за глиганско.
В друга тема се обсъждаше как самото съществуване на вълк в околността, колкото и парадоксално да звучи, давало сигурност в тези дни на унищожение на природата. Че дивата, красивата и — да — опасната природа все още е жива. Тереса облегна брадичка на ръката си и продължи надолу. Изведнъж замръзна.
В един коментар зърна името Тура Ларшон. Зачете внимателно. MyrraC правеше сравнение между вълкът и Тура Ларшон от „Айдъл“. Било едно и също. Страхът от непознатото. Ако някой не се държи по познатия и предвидим начин, го нарочват, прогонват го, колкото и красив и естествен да е.
Според Тереса сравнението беше доста нелепо, но все пак. Коментарът беше отпреди едва няколко минути и ако се съди по профила и снимките на MyrraC, тя беше някъде петнайсет-шестнайсетгодишна. Тереса изпрати отговор — мислела си същото, колко тъжно и несправедливо е всичко.
MyrraC беше онлайн и отговори почти веднага. След кратка размяна на мисли, MyrraC помоли Юсефин за мейла ѝ, за да могат да си поговорят извън форума.
След кратко колебание Тереса написа адреса си с бележката „Името не значи аз“. Едва след като щракна върху „изпрати“, се сети откъде е тази фраза. Потърси из старите си документи, докато намери стихотворението, което някога бе написала като отговор.
Само година ли бе минала оттогава? Струваше ѝ се много по-отдавна. Но все пак установи, че го харесва и не се срамува. Не беше лошо за тринайсетгодишна.
Нахлупи жълтата шапка и се почувства една идея по-щастлива. В пристъп на носталгия отиде до гардероба и взе кутията с пластмасовите перлички. Внимателно извади всички бурканчета; нещо я стисна за гърлото, като си помисли за малкото момиченце, което с часове стоеше и ги подреждаше по всевъзможни системи. В името на доброто старо време започна да прави огърлица. Избираше най-миниатюрните перлички, но пръстите ѝ бяха значително по-несръчни от преди. Оказа се невероятно пипкава работа, но някаква вярност към някогашното ѝ аз я накара да продължи докрай.