— Живееше на номер четири — каза тя.
На пощенската кутия, върху червена табелка, беше изписано името Б. Лорънс. Провериха и останалите имена.
— Няма Дженсън — каза Нора. — Сигурна ли си, че именно това е блокът?
— Абсолютно.
Изпита леко разочарование, примесено с облекчение. Гласът й трепереше, когато каза:
— Знаех си, че напразно си губим времето.
Нора я стисна за рамото. Изглеждаше твърдо решена да открият Дженсън.
— Не всичко е изгубено, мила. Ти си с Нора Брансън, първокласна библиотекарка. Намирам всяка справка, която ми трябва. Всичко е само въпрос на търсене. Първо ще проверим този Б. Лорънс, след това домоуправителя. Ако оттам нищо не излезе, ще разгледаме телефонния указател. Ако и това не помогне, ще отидем в местния участък. Дори Дан да не работи вече при тях, трябва да знаят къде е. Не може да няма приятели в полицията, да не говорим за досието, в което сигурно е записано на кой адрес са изпратили документите му.
— Може би трябва да се откажем.
— В никакъв случай! Става дума за живота ти. Ясно е, че обичаш този мъж. Така или иначе, ще го открием. Къде се намира апартамент номер четири?
Тайлър въздъхна.
— На горния етаж.
Тя последва Нора по дървената стълба до терасата, която опасваше цялата фасада. Спряха пред първата врата вдясно. Преди пет години, вратата беше от лакирано дърво. Сега някой я беше боядисал светла, в жълто-зеленикаво. Над вратата висяха глинени тръбички, които леко се поклащаха и звъняха под лекия ветрец.
Тайлър разбра, че Дан не живее вече там. Въпреки това сърцето й лудо туптеше, когато Нора натисна звънеца. Пое си въздух няколко пъти и се опита да се успокои.
Вратата се отвори. Показа се ниска пълна жена по пеньоар и с ролки на главата. Тя им се усмихна.
— Здравейте! С какво мога да ви услужа?
Преди Тайлър да успее да отговори, Нора каза:
— Търсим Дан Дженсън. Някога е живял тук.
— Точно така. Железният Дан, ченгето. Старото ми другарче. Вие негови приятелки ли сте?
Нора посочи с палец Тайлър.
— Били са гаджета.
— А-ха! — кимна с глава и огледа Тайлър с присвити очи. — Знаех си, знаех, че съм виждала лицето Ви. Вие сте момичето от снимката, която Дан пазеше на камината, нали?
Тайлър вдигна рамене. Не беше виждала снимката, но Дан непрекъснато я снимаше. Обичаше да я „хваща“ изненадващо в „естествени пози“, както казваше. Веднъж я бе снимал дори, как излиза изпод душа. Изчерви се при спомена. Със сигурност на камината не е държал точно тази снимка.
— Вие сте момичето, което наричаше Типи, нали?
Тайлър потвърди.
— Защо Типи? — попита Нора.
— За по-кратко от Типикано — обясни тя. — Типикано и Тайлър2.
— Типично за Дан. Винаги измисля прякори. Аз бях куклата Барби. Обитавах апартамент номер едно на долния етаж, когато живееше тук. Канеше ме на пица. О, правеше фантастични пици!
— По моята рецепта — промърмори Тайлър. Обзе я болезнена носталгия. — Аз го научих как да ги прави.
— Колко ми липсват неговите пици! Слюнките ми потичат, само като си помисля.
— Ще Ви изпратя рецептата.
— Наистина ли? — тя грабна ръката на Тайлър и я стисна. — Много сте мила! Ясно защо Дан беше толкова привързан към Вас! Сигурно ще умре от удоволствие, ако Ви види отново. Ще го…?
— Значи знаете къде се намира? — попита Нора.
— Разбира се.
Сърцето на Тайлър се сби.
— Напусна… аа-а, може би преди повече от две години. Веднага се нанесох тук. Старият ми апартамент беше толкова тесен, като че ли живеех в килер. А тук съм нашироко — имам две стаи. Жените се нуждаят от простор.
— Дан още ли е в Мил Вали? — попита настоятелно Нора.
— А, не. Намери си работа в полицията в Малкаса Пойнт. Каза, че иска да се махне оттук, въпреки че така и не можах да разбера защо. Знаете ли къде се намира Малкаса Пойнт? Не? Сега ще ви кажа — това е едно безкрайно затънтено място. Не мога да си представя как някой може да живее там. Но хората са различни, нали така? Няма дори един приличен ресторант, да не говорим пък за кино. Едва ли има и голям универсален магазин в радиус от сто километра. Като ви казвам, че мястото е затънтено, значи наистина е затънтено. Но той това искаше и това направи.
— Малкаса Пойнт, така ли? — попита Нора.
— Изчакайте секунда и ще ви дам адреса — тя пристъпи към малката масичка с лампа в коридора, като продължи да говори през рамо. — Признавам си, че не ми е писал от година и нещо. Получих картичка от него миналата Коледа, не, по-миналата — скоро след като замина. Като че ли беше доволен от мястото — тя извади тефтер от чекмеджето на масичката и се върна при тях. — Изпратих му картичка от Неапол миналия декември. Бях на почивка там. Неапол е прекрасен град! — тя прелистваше тефтера с адреси. — А, тук трябва да е. Дженсън, Д., Малкаса Пойнт, ул. „Сийсайд“, номер десет.