— Възнамерявате да го убиете?
— Или аз Бобо, или той мене.
— Преследвали ли сте го някога?
— Естествено. Ходил съм и съм му устройвал засади.
Повече пъти, отколкото мога да броя. Но така и не се появи.
— Никога не сте го виждали?
— Нито веднъж.
— Търсили ли сте го в къщата?
— Не. Това би било нарушение на частна собственост.
Гормън овладя напиращата усмивка. Очевидно старецът се страхуваше да влезе в „Къщата на Звяра“.
— По всичко личи, че къщата е най-подходящото място да го намери човек.
Капитан Франк стисна бирената кутия и я хвърли от покрива на автобуса. Удари се в клона на едно дърво и падна на земята.
— Какво ще кажете, млади човече, ако хвърлите един поглед на моя албум?
— Какъв албум?
— Запазил съм всичко. Да, наистина. Ще се изненадате.
— Много бих искал да го видя.
Старият човек намигна.
— Така си и мислех. Вие сте много по-любопитен от другите — отблъсна се от градинския стол и тръгна нестабилно по покрива на автобуса. — Донесете бирата.
Гормън коленичи и видя как Капитан Франк слезе по дървената стълба. В мига, в който мъжът излезе от полезрението му, той извади джобния касетофон. Лентата продължаваше да се върти, но сигурно беше към края си. Старият дядка бе говорил почти час — и каква история разказа! Гормън не можеше и да иска да бъде по-доволен. Всичко се нареждаше в негова полза. Всичко! Пръстите му трепереха от вълнение, когато извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Постави касетофона в джоба и посегна към пакета с бири. Двете останали консерви подрънкваха, докато вървеше внимателно към стълбата.
Приближаваше се до нея с нарастваща тревога. Качването бе достатъчно неприятно, но подозираше, че слизането ще се окаже още по-лошо. Стълбата бе подпряна в задната част на автобуса, а най-високото й стъпало бе на нивото на кръста му. Какво ще стане ако се преобърне!
Гормън Харди, бележитият автор на „Ужасът при водопада на Черната река“, падна и се преби…
Капитан Франк стоеше долу и го наблюдаваше.
— Имате ли нещо против да ми държите стълбата?
Старият човек поклати глава, сякаш съжаляваше Гормън, след това пристъпи към стълбата и я хвана за отвесните прътове.
Ако си такъв юначага, помисли си раздразнено Гормън, защо се страхуваш да проследиш Звяра? Луд стар отвратяга, наистина. И при това страхливец.
Но историята бе златна и страхът на Гормън утихна, докато се чудеше какво ли ще му покаже старецът. Внимателно стъпи на стълбата. Тя леко се заклати. Стъпалата изскърцаха под тежестта му. Почувства слабост в краката си, които се разтрепериха. Но най-сетне постави крак на земята.
— Още сте здрав и читав — каза Капитан Франк.
Гормън се опита да се усмихне. Последва мъжа през струпаните празни бирени кутии по продължение на боядисания автобус.
— Вие ли сте нарисували този стенопис?
— Аз!
— Никога не съм виждал подобно нещо. Мога ли да направя една снимка?
— Заповядайте. Ще вляза вътре и…
— Останете там. Бих искал да снимам и Вас. Платното и художникът.
Капитан Франк кимна. Приближи се до отворената врата на автобуса, а Гормън остави бирите и отстъпи назад. Във визьора старецът приличаше на побъркан турист: сламена шапка като на Хъкълбери Фин, червена хавайска риза, която плющеше под вятъра, карирани бермуди, източени вретеновидни крака със смъкнати зелени чорапи и стари сини маратонки. Протегна ръка и с пръст посочи рисунката върху автобуса.
Гормън отстъпи още няколко крачки назад, за да хване автобуса в цялата му дължина и натисна спусъка на апарата.
— Великолепно! Сега застанете тук — махна на стария човек да мине по-вдясно. — Там. Точно така. Старият моряк и албатросът14.
— Знаете ли стихотворението?
— Естествено. Едно от любимите ми е — той се премести по-близо и снима. — Прекрасно. Благодаря.
— Надявам се, че ще излязат.
— Ще видим ли албума, за който споменахте?
— Веднага.
Когато старецът се обърна, за да се изкачи по стъпалата, Гормън включи касетофона. Взе бирите и го последва. Намери Капитан Франк на шофьорското място.
— Вижте сега тук.
С лукаво намигване свали слънчевия сенник. На гърба му бе закрепен нож в калъф. Почука с нокът дръжката от еленов рог и продължи: