XXVII
Но тъй като никоя тайна не остава скрита, ето че един хубав ден в неделя Силвине, като минаваше край стената на гробищата, чу гласа на брат си; той говореше на две крачки от него, зад извивката на стената. Приказваше тихо, но Силвине познаваше гласа му, тъй че по-скоро отгатваше думите му.
— Защо не искаш вече да танцуваме? — питаше Ландри някого, когото Силвине не виждаше. — От толкова време не са те виждали след черковна служба, тъй че на никого няма да се зловиди, ако те поканя на танц, след като вече всички забравиха, че те познавам. Ще си помислят, че те каня не от любов, а от любезност. Много ми се иска да видя дали след толкова време все още танцуваш тъй хубаво!
— Не, Ландри, не — отговори един глас, който Силвине не позна защото отдавна не беше чувал гласа на малката Фадет. Тя странеше от всички, и особено от него. — Не, не бива да ми обръщаш внимание, тъй ще бъде по-добре и ако веднъж се съглася да дойда да танцувам, ти ще искаш все да танцуваме и пак ще влезем в устата на хората. Вярвай ми, Ландри, в деня, когато узнаят, че ме обичаш, отново ще започнат нашите мъки. Остави ме да си отида и след като прекараш част от деня със семейството си и с брат си, ела да се видим на уреченото място.
— Тъжно е все пак никога да не танцуваме — каза Ландри, — ти тъй обичаш танците, миличката ми, и тъй хубаво танцуваш! Какво щастие би било за мен да те държа за ръка, да те завъртам и да те гледам, тъй лека и чаровна, да танцуваш само с мен!
— Точно това не бива да правим — възрази тя, — но аз виждам, че ти съжаляваш за танците, скъпи мой, добри Ландри, и не разбирам защо се отказваш от тях! Иди да потанцуваш, ще ми бъде много приятно да си мисля, че се забавляваш и ще те чакам дори по-търпеливо.
— О, ти си много търпелива — каза Ландри с глас, в който не личеше никакво търпение — но аз предпочитам да си отрежа двата крака, отколкото да отида да танцувам с девойки, които не обичам и които не бих целунал дори срещу сто франка.
— Е, добре, но ако аз танцувам — възрази Фадет, — нали ще трябва да играя и с други освен с теб и тогава ще трябва и други да ме целуват.
— Върви си, върви си веднага! — извика Ландри. — Не искам други да те целуват!
Силвине чу само отдалечаващи се стъпки и за да не бъде заловен, че подслушва брат си, бързо се мушна в гробищата и го остави да мине.
Това откритие подействува като удар с нож в сърцето на Силвине. Той не се помъчи да открие коя е тъй страстно обичаната от Ландри девойка. Стигаше му да знае, че съществува друг някой, заради когото Ландри го изоставяше, който владееше всичките му мисли, а той ги прикриваше от брат си и не му се доверяваше. „Сигурно той не ми се доверява — помисли Силвине, — защото девойката, която обича, го учи да се страхува от мен и да ме ненавижда. Вече не се чудя защо винаги му е скучно в къщи и защо е тъй неспокоен, когато искам да се виждам с него. Аз го оставих, защото си мислех, че желае да бъде свободен, но сега ще внимавам да не го дразня. Няма да му кажа нищо. Той ще ме намрази, че съм разбрал нещо, което не е желал да ми довери. Ще страдам съвсем сам, докато той ще се радва, че се е отървал от мене.“