Устните на О’Диър трепереха от стеснение, ръцете й се свиваха конвулсивно, но тя събра смелост и заговори.
— Мистър Форест — започна тя несигурно, — може би мислите мене за глупава, но аз искам да кажа. Вие много добър. Много добър със старата ми майка, много добър с мене… отдавна.
Тя замлъкна, овлажни пресъхналите си от смущение устни, събра смелост да го погледне в очите и продължи:
— Мисис Форест, тя, струва ми се, тя…
Но лицето на Дик стана тъй сурово, че тя се обърка и замлъкна зачервена. Зачервена от срам при мисълта за онова, което — още малко — щеше да му каже, реши в себе си Дик.
— Тя рисува много хубава картина, нали? — каза той, за да я извади от затрудненото положение.
Китайката въздъхна, вгледа се продължително в портрета на Дик и в очите й се появи същото състрадание.
Тя отново въздъхна и Дик долови в гласа й студенина, когато отговори:
— Да, хубава картина прави мисис Форест.
Тя се взря внимателно в лицето му. След това се обърна към платното и посочи очите.
— Не хубаво — каза тя с осъдителен тон. Гласът й прозвуча пресипнало, гневно. — Не хубаво — повтори тя през рамо още по-гневно, като се отдалечи и изчезна към спалната веранда на Паола.
Дик сви юмруци, като че ли подсъзнателно се готвеше да срещне наближаващата опасност. Да, това беше началото на края. О’Диър знаеше. Отскоро ще узнаят и други, скоро всички ще узнаят. И той дори се радваше, радваше се, че мъчителното очакване скоро ще се свърши.
Все пак, когато тръгна да си върви, подсвирваше си весело, за да покаже на О’Диър, че засега няма основание да е недоволен от живота.
Същия ден следобед Дик излезе на далечна обиколка заедно с Фрьолиг, Мартинес и Греъм, а Паола на свой ред се вмъкна в неговото крило. Излезе на спалната му веранда, огледа редицата бутони, телефонния номератор над леглото, който го свързваше с всички части на чифлика и с голяма част от Калифорния, диктофона на подвижната подставка, грижливо подредените книги, списания и земеделски бюлетини, приготвени за четене, пепелника, цигарите, бележниците и термоса.
Погледът й се спря на единствената снимка на стената на верандата — тази снимка беше нейната. Беше окачена под барометрите и термометрите: знаеше, че натам Дик най-често поглеждаше. Хрумна й нещо неочаквано: тя обърна засмения лик към стената, опря глава о гърба на портрета и оттам погледна към леглото и обратно към стената. Обзета от уплаха, с бързо движение тя пак обърна засмения портрет с лице към стаята. „Тук му е мястото, тук трябва да стои“ — помисли си тя. Наистина снимката бе сякаш станала неделима част от околната обстановка.
Привлече вниманието й големият автоматичен пистолет в кобура, окачен на стената над леглото, така че да бъде подръка. Протегна се и го изтегли наполовина. Излизаше лесно, без запиране. От Дик друго не можеше и да се очаква. Естествено неговото оръжие ще бъде винаги готово за стрелба, колкото и отдавна да не го е употребявал.
Върна се обратно в работния кабинет, доближи се с бавни крачки към внушителната картотека, картите, класьорите за скици и проекти, въртящите се полици със справочници и дългите редици родословни регистри в твърда подвързия. Накрая стигна до неговите съчинения — цяла полица брошури, статии, публикувани в списания, събрани и подвързани в отделни томове, и десетина по-сериозни трудове. Тя добросъвестно прочете заглавията: „Царевицата в Калифорния“, „Практични указания за силажа“, „Организация на фермата“, „Отчетността във фермата“, „Шаиърската порода в Америка“, „Изтощаване на чернозема“, „Почвознание“, „Люцерната в Калифорния“, „Тревополната система в Калифорния“, „Късорогата порода в Америка“. Щом прочете последното заглавие, тя нежно се усмихна — спомни си какъв разгорещен спор предизвика Дик с гледището си, че в скотовъдството трябва да се прави разлика между породите за мляко и за месо.
Тя помилва с ръка гърбовете на книгите, опря о тях страната си, постоя така, облегната, със затворени очи.
— Ах, Дик, Дик — прошепна тя и в главата й се оформи мисъл, която мигом изчезна, потопена в неопределена скръб, защото тя нямаше смелост да я домиели докрай.
Личеше си, че работната маса принадлежи на Дик. По нея нямаше безпорядък. Нямаше и оставена недовършена писмена работа; само в телената кошничка имаше написани на машина писма, чакащи подписа му, и необичайно голяма купчина жълти листове, на които секретарите му записваха текста на телеграмите, предавани по телефона от Елдорадо. Очите й разсеяно се плъзнаха по първите редове на най-горния лист, но написаното я заинтересува и погълна вниманието й. Зачете съсредоточено и се намръщи. Прегледа и долните телеграми — накрая намери потвърждение: Джеръми Брекстън беше убит — едрият, добродушен и весел Джеръми. Убили го тълпа мексикански селяни е глави, замаяни от пулке23. Хванали го в планините — той избягал от рудниците и тръгнал към Аризона. Телеграмата носеше дата от преди два дни. Значи, Дик не е искал да я тревожи. А въпросът имаше и друга страна — материална. Ставайте ясно, че рудниците вървят от зле към по-зле. Дик обаче не беше казал нищо. Той нямаше навика да се оплаква.
23
Пулке — алкохолно питие, което мексиканците приготвят от сока на растението агаве. Б. пр.