Той остана със стиснати юмруци до края на песента. А те я изпяха с увлечение, гласовете им звучаха предизвикателно. Най-после заглъхнаха и последните тонове на тази влудяваща песен. Той продължи да стои изправен — чу как тя със смях се откъсна от Греъм и отиде към своето крило. От нейните веранди все още долиташе смехът й — тя дразнеше и шеговито укоряваше О’Диър за някакви несъществуващи простъпки.
Някъде отдалеч се дочу глухо характерното цвилене на Планинец, Крал Поло надаваше могъщо мучене, а кобилите и юниците отговаряха на техния зов. Вслушан в тези властни повици на пролетта, Дик въздъхна и каза гласно:
— Все пак оставих следа върху тая земя, сега тя е по-хубава. Не е лошо човек да заспи с такава мисъл в главата си.
ГЛАВА XXXI
Телефонът до леглото на Дик иззвъня. Той се надигна и взе слушалката. Същевременно погледна през големия двор, към верандите на Паола. Бонбрайт му обясни, че Чонси Бишъп, който пристигнал с кола в Елдорадо, искал да говори с него. Тъй като Бонбрайт знаеше, че Чонси Бишъп е издател и собственик на вестник „Сан Франциско Диспеч“, твърде влиятелен човек и освен това стар приятел на Дик, беше сметнал за нужно да го свърже направо.
— Тръгнете насам — ще пристигнете точно за обед — каза Дик на собственика на вестника. — Освен това бихте могли и да пренощувате… Оставете ги тези ваши специални кореспонденти. Днес следобед отиваме на лов за кугуари. Обезателно ще ударим. Проследили сме леговището им… Коя? Какво пише тя?… Какво от това? Тя може да остане в чифлика и ще събере материал не за една, а за няколко статии по най-различни въпроси, а специалният дописник ще може след това да опише интересните изживявания при лова на кугуари … Но да, разбира се. Ще му дам такъв кон, който и дете ще може да язди.
„Колкото повече хора, толкоз по-забавно, особено бъбриви журналисти“ — пошегува се Дик сам със себе си. Нямаше да падне по-долу от дядо си Джонатан Форест — ще инсценира не по-лош финал.
„Но защо трябваше Паола да проявява излишна жестокост? Как можа няколко минути само след техния разговор да пее «По циганските следи»?“ — питаше се Дик и същевременно долавяше в слушалката откъслечни думи от далечен разговор — Чонси Бишъп убеждаваше специалния кореспондент на вестника да участвува в лова.
— Уговорихме се, нали, пристигайте бързо — каза накрая Дик на Бишъп. — Веднага ще се разпоредя за три коня. На вас ще дам пак дорестия, който яздихте миналия път.
Едва бе успял да окачи слушалката, когато телефонът звънна отново. Този път беше Паола.
— Червени облако, скъпи мой Червени облако — заговори тя, — разсъждаваш съвсем погрешно. Мисля, че теб обичам повече, в момента тъкмо решавам, и то в твоя полза. А сега, за да ми помогнеш да се уверя, повтори ми още веднъж онова, което ми каза преди малко… Помниш, нали… „Обичам една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…“ Повтори ми го, Червени облако.
— Наистина обичам една жена, единствено нея — повтори Дик. — Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие. Той замлъкна. Настъпи мълчание. Напрегнат и в очакване, той не се осмеляваше да го наруши.
— Има една дреболия, която още малко щях да забравя да ти кажа — пак заговори тя, тихо и бавно, но съвсем отчетливо. — Обичам те. Никога не съм те обичала тъй много, както сега. След като изтекоха дванадесет години, ти най-накрая ме увлече тъй, че ме завладя цялата. Беше ме завладял още в началото, но не го разбирах. А сега вече разбрах веднъж завинаги.
И тя бързо окачи слушалката.
Със съзнанието, че е разбрал какво изпитва осъденият на смърт, когото помилват в единадесетия час, Дик остана замислен, без да забелязва, че слушалката е още в ръката му. Накрая влезе Бонбрайт от стаята на секретарите и го подсети.
— Обади се пак мистър Бишъп — обясни Бонбрайт. — Счупила се една от осите на колата им. Позволих си да изпратя една от нашите коли да ги доведе.
— И вижте какво могат да направят нашите механици — колата им трябва да се поправи — каза Дик, след като кимна одобрително на Бонбрайт.
Останал сам, той се изправи, протегна се и разсеяно закрачи из стаята.
— Ех, Мартинес — обърна се той към празното пространство, — на какво хубаво представление щеше да бъдеш зрител днес следобед! Никога не ще узнаеш какво си пропуснал.
От номератора избра телефона на Паола и позвъни. Обади се О’Диър и бързо повика господарката си.
— Искам да ти изпея една малка песничка, Поли — каза той и запя един от старите негърски „спиричуълз“25:
25
Спиричуълз — религиозни песни на американските негри, подобни на баладите в народното творчество. Б. пр.