През тези първи месеци след пълнолетието си Дик Форест направи много подобни лудории. Но връх на всичко беше, че след като в първоначалната си лудория зарови милиони, той предаде имението в ръцете на специалистите си да го управляват по общите, набелязани от него указания и като ги ограничи с взаимен надзор, за да не допускат катастрофални грешки, си купи билет за един пътнически кораб, който отиваше на Таити, и тръгна да се отдаде на бурен живот.
От време на време опекуните му получаваха вести от него. Веднъж узнаха, че бил собственик и капитан на четиримачтов товарен кораб под английско знаме, пренасящ въглища от Нюкасъл. Разбраха това, защото трябваше да внесат пари за покупката на кораба, защото името на Форест се появи във вестниците, когато корабът му спаси пасажерите на засегнатия от корабокрушение „Орион“, и защото получиха сумата от застраховката, когато корабът на Дик загина с по-голямата част от екипажа в големия ураган край островите Фиджи. В 1869 година Дик се озова в Клондайк, в 1897 година — на Камчатка, където се разболя от скорбут; а след това неочаквано се появи на Филипините под американско знаме. Веднъж, без да разберат как и защо, той стана собственик и капитан на някакъв загубен пътнически параход, отдавна задраскан от списъците на Лойд, плуващ под знамето на Сиам.
От време на време те завързваха с него делова преписка, благодарение на която получаваха вести от разни далечни пристанища на разни далечни морета. Веднъж стана нужда да използуват влиянието на политиците от Тихоокеанското крайбрежие, за да се окаже натиск на висшите среди във Вашингтон да го измъкнат от някаква тъмна история в Русия. За тази работа не се появи нито ред във вестниците, но тя достави тайничко пиперливо удоволствие на целия дипломатически свят в Европа.
Случайно узнаха, че лежал ранен в Мейфкинг; че прекарал жълта треска в Гуаяквил; и че в Ню Йорк бил съден за безжалостно отнасяне с моряци в открито море. На три пъти прочитаха съобщения във вестниците, че е умрял: веднъж в сражение в Мексико, а два пъти — че бил екзекутиран във Венецуела. След тези лъжливи тревоги опекуните му престанаха да се вълнуват, когато чуха, че преплувал Жълтото море с туземна лодка; когато се пусна слух, че умрял от бери-бери, че бил заловен сред руските военнопленници от японците при Мукден и че се намирал във военнопленнически лагер в Япония.
Едничкото вълнение, което все още бяха способни да изпитат, ги обзе, когато, верен на обещанието си, тридесетгодишен, налудувал се, той се завърна в Калифорния със съпруга, за която, както той съобщи, бил женен от няколко години и която се оказа позната и на тримата му опекуни. На времето си мистър Слоукъм бе изгубил осемстотин хиляди долара, когато заедно с тях пропадна и цялото състояние на баща й в последната катастрофа с рудниците Лос Кокос в Чихуахуа, след като Съединените щати извадиха среброто от обръщение. Мистър Дейвидсън бе пипнал един милион от „Последния залог“ при прокопаване руслото на скрилата се в земята река в окръга Амадор, когато от същата сделка баща й изкара осем милиона. Мистър Крокет, младеж по онова време, „изгреба“ дъното на река Мерсед с баща й в края на петдесетте години, стана му шафер, когато той се ожени за майка й, а в Грантс Пас игра покер с него и с лейтенант У. С. Грант9 — тогава за този млад лейтенант западният свят знаеше само, че умее да се сражава с индианците, но че не го бива в покера.
И така, Дик Форест се бе оженил за дъщерята на Филип Дестен! Тук вече нямаше защо да му се пожелава щастие. Тук само можеше да се поддържа най-настоятелно, че той просто не знае какво щастие му се е паднало. Опекуните му простиха всички безразсъдни постъпки. Беше изкупил всичко. Най-после бе постъпил наистина разумно. Нищо повече: бе постъпил гениално. Паола Дестен! Дъщерята на Филип Дестен! Кръвта на семейство Дестен! Дестеновци и Форестовци! Това беше достатъчно. Тримата поостарели другари на Форест и Дестен, преживели заедно отшумелите дни на златната треска — другари на двамата, които бяха свършили играта на живота и си бяха отишли, заговориха строго на Дик. Изтъкнаха му чрезмерната стойност на съкровището му, напомниха му за свещения дълг, който му налага една такава женитба, споменаха за всички традиции и добродетели на Дестеновци и Форестовци, докато накрая Дик се разсмя и ги прекъсна със смущаващата декларация, че говорят като търговци на животни или като маниаци на тема евгеника. И това беше самата истина, макар че никак не им се искаше да им я кажат така грубо.
9
У. Грант — главнокомандуващ армията на Северните щати по време на гражданската война от 1861—1865 г., а след успешния й край става президент на САЩ (1869—1877 г.).