— Къде е моето момче в бричове? — извика той към спалната веранда, но там намери само една плаха, със свъсено чело, около тринадесетгодишна китайка, която му се усмихна срамежливо.
Тя беше прислужницата на Паола, О’Диър13, която Дик беше нарекъл така преди много години поради особения начин, по който тя имаше обичай да свива загрижено тънките си вежди, сякаш се готви да възкликне. Дик я беше взел за прислужница на Паола още почти дете от едно рибарско село на брега на Жълто море, където майка й, вдовица, плетеше мрежи за рибарите и в добри години изкарваше с това до четири долара. О’Диър постъпи на работа при Паола на тримачтовата шхуна „Ол ауей“ по същото време, когато в качеството си на юнга О’Джой бе започнал да проявява ловкостта, която след време го издигна до положението на домоуправител на Голямата къща.
— Къде е господарката ти, О’Диър? — запита Дик.
О’Диър цяла се сви, примирайки от стеснение. Дик зачака.
— Тя може би с млади девойки, не знам — заекна О’Диър и като я съжали, Дик се завъртя на пети и си излезе.
— Къде е моето момче в бричове? — извика отново той, като излезе навън под покритото преддверие точно когато една от лимузините на чифлика изви по алеята сред люляките.
— Да пукна, ако знам — отвърна от колата висок рус мъж в светъл летен костюм; и следния миг Дик Форест и Евън Греъм вече се ръкуваха.
О’Май и О’Хо внесоха ръчния багаж вътре, а Дик придружи гостенина си до помещението в наблюдателната кула.
— Ще трябва да свикнете с нас, приятелю — обясняваше му Дик. — Животът в имението се движи като по часовник и прислугата е образцова; но ние си позволяваме всякакви волности. Ако бяхте дошли две минути по-късно, нямаше да има кой да ви посрещне освен китайските ни прислужници. Тъкмо отивах на езда, а Паола — мисис Форест — е изчезнала някъде.
Двамата мъже имаха почти еднакъв ръст, като Греъм беше може би с един инч по-висок от Форест, но пък иначе по-тесен в плещите и гърдите. Греъм беше малко по-рус от Форест, но и двамата бяха еднакво сивооки, с една и съща чиста белота на очните ябълки и с един и същ бронзов загар на кожата от слънцето и вятъра. Чертите на Греъм бяха малко по-едри; очите му бяха мъничко по-продълговати, като това се компенсираше с по-отпуснатите клепачи. Носът му беше като че ли по-прав и по-голям от носа на Дик, а устните му — малко по-дебели, по-червени и по-извити.
Косата на Форест беше светлокафява с кестенява отсенка, докато косата на Греъм създаваше впечатление, че би била почти като златиста коприна, ако слънцето не й бе придало песъчлив оттенък. И двамата имаха високи скули, но бузите на Форест бяха по-хлътнали. Носовете и на двамата бяха с големи и чувствителни ноздри. И единият, и другият имаха уста с внушителни размери, ала по женски красива и ясно очертана; наред с това обаче в устните се чувствуваше стаена твърдост и суровост, които не липсваха и в четвъртитите им, без трапчинка бради.
Но обстоятелството, че Евън Греъм беше малко по-висок и по-тесен в гърдите, придаваше на фигурата и на движенията му изящност, каквато Дик Форест не притежаваше. Благодарение на особеностите на своята външност всеки един от тях само печелеше в присъствието на другия. От Греъм се излъчваше светлина и обаяние и той напомняше — макар и съвсем мъничко — на принц от приказките. Форест правеше впечатление на по-делови и по-силен човек, по-опасен за другите, по-здраво взел в ръцете собствения си живот.
Докато говореше, Форест погледна бегло ръчния си часовник, само за един миг, без да се спира или да отклонява вниманието си, и се осведоми за часа.
— Единайсет и половина — каза той — Тръгвайте веднага, Греъм. Тук не обядваме преди дванадесет и половина. Тъкмо изпращам един вагон волове, триста парчета, и истински се гордея с тях. Непременно трябва да ги видите. Няма значение, че не сте облечен за езда. О’Хо, донеси един чифт от моите гамаши. А ти, О’Джой, нареди да оседлаят Алтадена. Какво седло предпочитате, Греъм?
— О, каквото и да е, приятелю.
— Английско? Австрийско? Шотландско? Мексиканско? — настояваше Дик.
— Шотландско, ако това не ви създава безпокойство — отстъпи Греъм.
Те останаха с конете си отстрани на пътя, проследявайки с поглед как последните волове от отправилото се на дълъг път стадо изчезваха на завоя.
— Виждам с какво се занимавате — чудесна работа — каза Греъм и очите му блеснаха. — На млади години, когато бях в Аржентина, и аз се бях увлякъл в скотовъдство. Ако бях започнал да ги развъждам от такава порода, може би нямаше тъй да се проваля.
13
О’Диър буквално значи „О, мила“, но се употребява и като възклицание, например „О, божичко“. Б. пр.