Робърт поклати глава. Той и Уилям обикаляха имението вече час. По-малкият му брат се спираше на всеки няколко крачки, за да припомни мигове от общото им минало. Нищо от това не се стори на Робърт поне малко познато.
Нощта не беше лека за Робърт. Не можеше да забрави очите на Нора. Откакто я видя за последен път вчера в гостната, те го преследваха с трагичното си изражение. Въпреки страданието, причинено от загубата на паметта, най-лошото за него беше болката, която бе причинил на тази невинна жена.
— Защо не приличам на теб и на Роджър? — попита той след поредното неудобно мълчание, което ги върна обратно в семейното крило. Невъзможно му бе да повярва, че тези хора само се преструваха, че той бе член от семейството им. В крайна сметка нямаше причина за подобен фарс.
Нямаше спомени, свързани с тях, нямаше чувства към тях, освен малко съжаление. Беси вече бе показала, че е плиткоумна, и ако той можеше да се осланя на инстинктите си — лъжкиня. Как можеше да разбере кое беше истина и кое — измислица? Фактът, че се предполагаше, че е доста богат и единственият, който държи ключа от хазната на семейство Гиър, не го успокои. Откъде можеше да знае кой му казва истината и кой иска да се възползва от пълната му кесия?
— Защо не приличаш на нас с Роджър ли? Отговорът е много лесен, Робърт. Ела с мен във фамилната гостна. Там са портретите на двамата ни родители. Родж и аз приличаме на баща ни, нещастните ние, а ти — на мама. Не се безпокой, ако не си спомниш много за нея. Тя умря преди години, преди да се случи най-лошото.
— Кое най-лошо? — Робърт се оглеждаше, докато напредваха към гостната. Някой от мебелите извикваха бледа представа в съзнанието му за нещо познато, но целият „Грийн Касъл“ все още оставаше чужд за него.
— Как кое? Разрухата и падението на семейство Гиър, разбира се. Рим не представлява нищо в сравнение с нас, въпреки че Гибон3 не живя достатъчно дълго, за да опише нашето морално и финансово падение — отговори дружески Уилям. — Живеехме в най-елегантния бордей на Британските острови, докато ти не се ожени за Нора Джейн, разбира се. Робърт, неописуемо е чудото, което сътвори този малък ангел, тя и всичките й хубави пари! Ти не би познал „Грийн Касъл“, дори да се беше завърнал от Брюксел без онзи френски куршум в мозъка. Пречиста богиня на домашното огнище, това е нашата Нора Джейн. Чудя се дали си бил герой при Ватерло? Не си е струвало иначе, не мислиш ли, особено след като твоят човек Бригъл е умрял. По дяволите, колко ми се иска да съм бил до тебе, но тогава живеех само с бутилката и не можех да замина. Ето, виж портретите. Това е майка ни. Нали е била хубава?
Робърт се втренчи в очите на двамата непознати от големите портрети, поставени един до друг върху прясно боядисаните в слонова кост стени. Мъжът, баща му, много приличаше на Роджър, с момчешка усмивка и с живи очи.
— Това аз ли съм? — попита той, като посочи тъмнокосо момче на не повече от три години, седнало на малко столче до краката на жената. Тя беше красива жена, повече привлекателна, отколкото хубава, и нейните коси и очи бяха като неговите.
— Да ти си отляво, а Родж стои до нея. И аз съм бил там сигурно, но още невидим, ако разбираш какво имам предвид. Не е имало пари за друг портрет, след като съм се родил, но са ми казвали, че съм бил красиво дете.
Лорд Уилям се извърна от портрета, след като Бабит влезе, носейки поднос с две чаши и кана лимонада с лед.
— О, ето нещо освежително. Нора хитро се грижи да не ожаднея прекалено много и отново да се отдам на изкушението. Ако мъжете можеха да раждат, мисля, че щях да даря света с цяло котило лимони. Искаш ли малко?
Робърт последва брат си до подноса, поставен от иконома върху ниска масичка, и седна срещу него. Мисълта му, че не е лорд Робърт Гиър, се беше изпарила, след като той видя портрета. Той беше лорд Робърт Гиър, дори и да не си го спомняше. И нямаше друг избор, освен да приеме този факт. Хубаво беше да знае нещо.
— Скоро ли ще се роди детето? — попита той, след като шегите на Уилям му напомниха за деликатното положение на жена му. Той зададе въпроса едва ли не така, като че ли брат му знаеше нещо повече по въпроса. Уилям, подобно на Беси, взе да брои пръстите си.
— Някъде към края на август, поне така съм чул — изчисли Уилям, като се настани удобно и кръстоса крака. — Достатъчно време и за двама ви да се опознаете пак. Дяволски объркана ситуация, да имаш бременна жена и да не си я спомняш! А ти наистина не я помниш, нали? Беше време, когато изпивах всичко, освен мастилото в мастилниците, и откривах, че не си спомням какво съм вършил. Беше страшно. Тогава започнах да пия два пъти повече, само за да забравя колко бях уплашен. Мислиш ли, че това ще свърши работа? Или да вземем да те ударим още веднъж по главата, просто за да видим дали второ мозъчно сътресение няма да възвърне паметта ти?