Дърветата се редяха в накъсана линия. Пътеката, която следвахме, скоро се преплете в нея и изчезна в сенчестите дълбини на извисяващите се дървеса, които превръщаха дневната светлина в полумрак. Кедрите разпростираха огромните си клони. Боровете се извисяваха дотолкова, че върховете им сякаш се преплитаха. Покритите с груба кора дънери бяха толкова дебели, че четирима мъже не можеха да ги обхванат с ръцете си. Наскоро опадалите листа и стара, суха и гнила шума се стелеха в плътен килим по земята.
През дърветата виждахме само мрак. Процесията спря, дори и животните не искаха да влязат. Мучаха жално, извръщайки се, а конете биеха с копита и цвилеха нервно. Децата вече не тичаха и не си играеха наоколо. Отидоха при майките си и се скриха в полите им. Жените потърсиха с поглед мъжете си, но и те се оглеждаха с ококорени очи като децата си. Това беше Дивата гора, много по-голяма от онази, за която ни бяха разказвали в историите край огнището. Да навлезем в нея бе все едно да пристъпим прага на незнайното, а кой ли от нас знаеше какви сили вилнеят из тези тъмни дълбини?
Две фигури се появиха като духове от пределите на гората. Наистина ни заприличаха на привидения, защото изникнаха изневиделица. В един миг мястото бе празно, а на следващия те бяха там. Стояха срещу нас, без да изрекат и дума за поздрав. Това бяха местните червенокожи, първите, които мнозина от нас виждаха. Внезапното им появяване предизвика викове на изненада. Някои от жените започнаха да пищят, а някои от мъжете посегнаха към оръжието си. Наложи се салемци да се намесят. Червенокожите не бяха дошли да ни нападат. Бяха застанали на открито, а лъковете им висяха на гърбовете им. Те бяха нашите водачи. През цялото време са ни следвали, но ние не сме ги забелязали. Появиха се, защото се нуждаехме от тях. Без тях никога нямаше да открием поселището, към което се бяхме насочили. Без тях можеше никой повече да не види и нас.
Водачите ни бяха двамата индианци, които видях на пазара. Момчето и дядо му. Салемци ги познаваха и младежът се приближи към тях и ги заговори. Нашите старейшини също се присъединиха към тях и започнаха да се съветват. За изненада на мнозина момчето говореше английски, толкова добре, колкото всеки друг от нашата дружина. Дядо му не взе участие в преговорите. Стоеше спокоен, без да обръща внимание на любопитните погледи. От време на време тъмните му очи проблясваха към нас, сякаш за да задоволят собственото му любопитство. За един кратък миг усетих как очите му отново потърсиха моите и ги приковаха. Отново изпитах същото неловко усещане, сякаш виждаше през мен. Прикова ме с поглед тъй, както хермелинът приковава заека, след това отмести очи и неловкото усещане изчезна.
Слънцето вече потъваше зад гората, когато приключиха разговора си. Беше твърде късно, за да навлезем навътре. Трябваше да се установим да нощуваме.
Нямам представа къде отидоха индианците. Пиша на трепкащата светлина от огъня. Извън очертания от него кръг всичко тъне в непрогледна тъма.
Елиас Корнуел прочете молитвите преди вечеря. Избра един пасаж от Евангелието от Матея:
— „Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях. Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират.“16
Запис тридесет и осми
Навлязохме в същинската гора. Понякога пътят е широк, сякаш за да мине кралско шествие, понякога напълно се губи, препречен от непроходими шубраци. Фиданките и трънаците трябва да бъдат разчиствани, понякога и цели дървета се повалят, за да могат да продължат колите. Колите спират и тогава Тобайъс и още неколцина от мъжете продължават напред, нарамили брадви, за да разчистят пътя. Гората кънти от ударите на метала по дърветата. Почти не напредваме. Под балдахина от листа е горещо, няма и полъх от вятър, а жилещите насекоми са истинска напаст.