Запис тридесет и девети
Изгубих броя на дните, прекарани като предишния. Храна имаме в изобилие, а и горите са пълни с дивеч. Индианците доказаха, че имаме нужда от тях. Ако не бяха те, щяхме да измрем от жажда. Гората, която е тъй непроходима и гъста, за нас е като пустиня, но тези мъже знаят местоположението на всички скрити изворчета и ручеи в околността. Водят мъжете на лов и добавят дивечово месо и диви пуйки към храната ни. Носят и други неща: ядки, плодове и билки.
Всеки ден се придвижваме, докато светлината започне да чезне. Балдахинът над нас скрива лъчите и през деня, но стволовете са голи от една определена височина нагоре. Слънцето прозира между тях в жълто, оранжево и червеникаво, когато започне да се спуска зад хоризонта. Сенките се издължават и разстилат. Това е знак, че трябва да побързаме и да си направим бивак за нощта. Щом изчезне и последният светлик, настъпва непрогледен мрак. Тук, долу, не се виждат нито луната, нито звездите.
С настъпването на нощта страхът плъзва сред нас. Страх от непознатото. Страх от тъмнината.
Достатъчен е да разколебае и най-силната вяра. Елиас Корнуел се моли за защитата ни и за закрилата на всички ни.
— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“17
Дори и неговият глас трепери.
Наистина сме в пустошта. Вой и зловещи писъци раздират нощта. Издават ги зверове, които са ни непознати, изчезнали от Англия преди векове. Мъжете се редуват да стоят на пост със заредени мускети, защото тези заплахи не са напразни. Горите са дом на вълците, мечките и кугуарите.
Дебрите са и царството на сатаната, срещу когото пушките не ще ни защитят. Елиас Корнуел непрестанно ни напомня, че „молитвите ще ни защитят от Лукавия“. Но въпреки богослуженията се разпространяват всякакви истории и хората им вярват. Истории, дочути в Салем за Черни хора и горски духове, истории, донесени с кораба, за елфи и гоблини, и за всякакви други зли същества, които бродят извън защитния пояс на огъня.
Лагерът е разположен в плътен кръг, всички седим с гръб към гората и с лица, обърнати към огъня. Индианците винаги стануват малко по-встрани от нас. Сред черната тъма огънят им е като малка искра. Гората е техен дом. Дори да усещат някаква заплаха около себе си, не го показват. Приготвят си заслон почти от нищо, привеждат жилавите фиданки, за да направят рамка, покриват я с листа, а за легла използват папрат и сухи листа, събрани под дърветата. На сутринта, когато напускат лагера, от присъствието им не остава и следа.
Запис четиридесети
Отраснала съм вдън горите и гората не ме плаши, така както другите. Джона също не изпитва страх. Пътувал е из Русия и Бохемия и твърди, че и там горите са също тъй могъщи. За него в тях не се спотайва нищо ужасяващо. Намира ги за вълнуващи. През нощта се измъква към бивака на индианците. Единствено те могат да му разкажат за растенията, които открива в гората, растения, каквито не е виждал преди. Иска да знае имената, с които ги наричат и за какво ги използват. Джона прекарва много време с тях, а когато се върне записва разказите им в книгата си, като ги придружава с рисунки на дрехите, които носят и заслоните, които си приготвят.
Мнозина от хората тук смятат, че всички индианци си приличат, че всички те са диваци, но Джона им обясни, че туземното население на Нова Англия се дели на различни племена. Те използват един и същи форми на речта и един и същи език, който се различава по определени изрази, тъй както и в Англия. Племето на нашите водачи се нарича пенакук и живее малко по на север от тук. Момчето е образовано от бели хора и това е причината да знае английски толкова добре. Дядо му почти не говори нашия език, но пък именно той е онзи, който посочва имената на растенията и описва свойствата им. Момчето превежда.
Има нощи, в които дори и Джона е прекалено изморен, за да прави каквото и да било, и ляга да спи. Пътуването е тежко. С всеки изминал ден изникват нови трудности: реки, през които да се търси брод, мочурливи и блатисти местности за прекосяване, хълмове за изкачване или шубраци за разчистване. Все повече и повече от хората са с подбити от ходене крака и не могат да направят и крачка, но возенето в колите и язденето на конете допълнително натоварва животните, та това е привилегия на малцина. Въпреки всичко ние не отстъпваме и сантиметър по сантиметър си проправяме път през гората с непоколебимост, на която се възхищават дори и индианците.
Запис четиридесет и първи