Снощи, с падането на нощта, достигнахме до едно голо възвишение, което бе удобно за установяване на лагер. Дърветата го заобикаляха от всички страни, също тъй необятни, както и океанът, който бяхме прекосили. Когато излязохме на него, облаците се разпръснаха и един тънък лъч се прокрадна между тях от запад. Последните лъчи на залязващото слънце бяха обагрени в червено и златно и достигаха до един хълм недалеч от тук.
— Погледнете! Погледнете ей там!
Разнесе се вик, последва го още един. Всички се втурнаха, за да видят за какво беше цялата тази врява.
На тънки, камшични струйки в небето се носеше дим. Това бяха първите признаци на човешко присъствие. Неколцина си помислиха, че може да е поселище на местните индианци, но те поклатиха глава в знак на отрицание.
— Огън, стъкнат от бели — каза по-младият и се загледа в противоположната посока. — Това е мястото, което търсите. Нарича се Бюла18.
Вдигнаха се гласове във възхвала на Бога, а мнозина заплакаха, вкопчвайки се едни в други. Някои коленичиха със сключени за молитва ръце. Старите навици умират трудно, въпреки че на подобни молитвени обичаи не се гледа с добро око. Елиас Корнуел не ги нахока, както би направил всеки друг път. Той поведе молитвата на ликуващите хора с прехласнато и обляно в сълзи лице.
— Достигнахме избавлението. Пред нас е Градът на Хълма. Бюла, Божията невеста!
Запис четиридесет и втори
Хълмът се оказа доста по-далеч, отколкото ни се стори първоначално. На пръв поглед бе толкова близо, че бе достатъчно само да се протегнем, за да го докоснем, но необичайната светлина, надеждата и очакванията скъсяваха разстоянието. От Бюла ни разделят няколко хълма. Пред нас лежаха още много мили, изпълнени с трудности, докато достигнем целта си.
Запис четиридесет и трети
В мига, в който слязохме в подножието на хълма, целта ни изчезна, погълната от безкрайното море на гората. И точно, когато започнах да се страхувам, че всичко може да се окаже само мираж, дърветата започнаха да оредяват. Пътят стана по-широк и ясно личеше, че някой подкастря дърветата от двете му страни. Беше заравнен, а най-големите дупки — запълнени. Виждаха се пресни следи от конски копита, но те принадлежаха на ездачите, които бяхме проводили, за да известят за пристигането ни. Освен тях нямаше никакви други следи. Тревата и плевелите бяха се прокраднали по пътя, и той изглеждаше почти неизползваем.
Всички дървета наоколо бяха мъртви или загиваха. Това беше странно явление: защо внезапно всички дървета ще започнат да съхнат? Джона насочи вниманието ми към пръстени от свлечена кора по стволовете им. Изрязването на кората по този начин кара дърветата да умират и ги прави по-лесни за поваляне. Така постъпват индианците, за да разчистят земя за посеви. Приближавахме селището.
Пътят ни продължи без звуците, които ни следваха до тук: чуруликането на птиците, шумоленето на дивите зверове. Тишина беше налегнала тези гори. Само почукването на кълвачите ехтеше край проскърцващите дънери. Усещането беше злокобно и плашещо, сякаш вървяхме по път, използван от призраци.
Хълмът се възправи пред нас, а в подножието му се виеше река. Селището се спускаше надолу от върха, малки къщи покриваха билото, къдрав пушек се виеше от комините. Навсякъде около тях гората беше разчистена и превърната в обработваема земя. Мъже и жени бяха заети с работата си: един мъж заковаваше дървените плочи на покрива, жена, переше приведена, други плевяха и прекопаваха между редовете и проверяваха колко голяма е станала царевицата. Слънчевите лъчи ги осветяваха и те не ни бяха забелязали. В един кратък миг застинахме неподвижни, сякаш след всичките тези седмици път нещо ни задържаше.
После някой вдигна глава и извика. Викът се понесе от човек на човек. Хората, които се бяха втурнали нагоре по хълма, за да разберат какво става, срещнаха онези, които слизаха. Колоната ни се разтури. Бебета и деца бяха грабнати и всеки, млад и стар, тичаше, уморените крайници бяха добили нови сили. Срещнаха се между града и гората: стари приятели, съседи, роднини и приятели се хвърляха един другиму в прегръдките, за да плачат и възхваляват заедно Бог.
Останах с Тобайъс и Джона. Изостанахме и продължихме да наблюдаваме. Нямаше кой да ни посрещне, нито да ни поздрави. Младият индианец и дядо му също останаха назад. Те гледаха към града, когато старецът промълви нещо на своя език. Прозвуча като молитва, но със същата сила можеше и да е проклятие. Нямаше как да разбера това. Кимна на Джона, двамата се обърнаха и потънаха в гората тъй тихо, както бяха изникнали от нея.
18
Beulah (ивр.) — невеста — в Библията — алегорично наименование на земята Израилева; в книгата на протестантския проповедник и писател Джон Бъниън — „Пътят на пилигрима“ — земя, в която цари вечен мир. Понастоящем това име носят шест града в САЩ — (Бел.прев.)