Явно бяха стигнали до бряг, не с подобаващата кал и тръстики, а състоящ се от съвсем малки песъчинки. Той изтегли малката си тръстикова лодка върху пясъка, седна и загледа с интерес какво ще бъде следващото нещо, което ще направят мъжете с шапки с пера и лъскави като люспи на риба дрехи.
Генерал Аргависти огледа брега.
— Сигурно са ни видели, че идваме — каза той. — Така че, защо ще ни оставят да направим брегово укрепление?
Гореща мараня трептеше над дюните. Появи се точка, която ту растеше, ту се смаляваше в трептящия въздух.
На брега се изсипаха още войници.
Генерал Аргависти прикри очите си срещу слънцето.
— Ей там стои един — каза той.
— Може да е шпионин — каза Борвориус.
— Не виждам как може да е шпионин в собствената си страна — рече Аргависти. — Освен това, ако беше шпионин, щеше да пълзи. По това се познават.
Фигурата беше спряла в подножието на дюните. Имаше нещо особено в нея, което привличаше погледа. Аргависти се беше изправял срещу много вражески армии, и това беше нещо нормално. Но една търпеливо чакаща фигура не беше нещо нормално. Установи, че непрекъснато се обръща назад, за да я погледне.
— Носи нещо — най-накрая каза той. — Сержант? Иди и доведи този човек тук.
Няколко минути по-късно сержантът се върна.
— Каза, че ще ви срещне на средата на брега, сър — доложи той.
— Аз не ти ли казах да го доведеш тук?
— Той не искаше да дойде, сър.
— Ти имаш сабя, нали така?
— Ддассър. Наръгах го малко, но той не пожела да помръдне, сър. А освен това носи и труп, сър.
— На бойно поле? Виж какво, още не сме почнали да изнасяме труповете.
— И… сър?
— Какво?
— Той казва, че май е Ценобиархът, сър. Иска да разговаря за мирен договор.
— О, така ли? Мирен договор? Знаем ги ние мирните договори с Омниа. Иди и му кажи… не. Вземи двама души и го доведете тук.
Брута вървеше между войниците, през организирания хаос на лагера. Би трябвало да се страхувам, помисли си той. Винаги съм се страхувал в Цитаделата. Но не и сега. Това е преминаване през страха и отвъд него.
От време на време някой от войниците го сбутваше. Не е позволено врагът да влезе свободно в лагера ти, та било то и по собствено желание.
Доведоха го пред една паянтова маса, зад която седяха половин дузина дебели мъже, облечени в най-различни военни униформи, както и един дребен мъж с кожа с цвят на маслина, който чистеше риба и се хилеше добродушно на всички.
— Е, добре — каза Аргависти — Ценобиархът на Омниа, а?
Брута пусна тялото на Ворбис върху пясъка. Погледите им го проследиха.
— Аз го познавам… — каза Борвориус. — Ворбис! Някой най-после го е убил, а? А ти ще престанеш ли да се опитваш да ми продадеш рибата си? Знае ли някой кой е този човек? — добави той, посочвайки Фаста Бендж.
— Беше костенурка — каза Брута.
— Така ли? Не съм изненадан. Никога не съм им имал доверие, вечно пълзят насам-натам. Виж какво, казах никаква риба! Той не е от моите хора, знам това. Някой от вашите ли е?
Аргависти раздразнено махна с ръка.
— Кой те изпраща, момче?
— Никой. Сам дойдох. Но бихте могли да кажете, че идвам от бъдещето.
— Ти философ ли си? Къде ти е гъбата?
— Вие сте дошли, за да водите война с Омниа. Не бих нарекъл това добра идея.
— От Омнианска гледна точка, да.
— От всякаква гледна точка. Вие може би ще ни разгромите. Но не всички от нас. И какво ще направите след това? Ще оставите един гарнизон тук? Завинаги? И в последна сметка едно ново поколение ще възнегодува. Защо сте направили това няма да има никакво значение за тях. Вие ще бъдете потисници. Те ще се борят. Дори може да победят. И тогава ще последва нова война. И един ден хората ще кажат: защо не са се оправили още тогава? На брега. Преди да започне всичко. Преди всичките тези хора да умрат. Сега имаме този шанс. Не сме ли късметлии?
Аргависти се облещи срещу него. После сръга Борвориус.
— Какво каза той?
Борвориус, който се оправяше по-добре с мисленето от останалите, каза:
— Ти за предаване ли говориш?
— Да. Ако това е думата.
Аргависти избухна.
— Не можете да направите това!
— Все някой ще трябва да го направи. Моля ви изслушайте ме. Ворбис е мъртъв. Той си е платил.
— Не е достатъчно. А войниците ви? Те се опитаха да плячкосат града ни!
— Вашите войници подчиняват ли се на заповедите ви?
— Разбира се!
— И ако им заповядате, те ще ме накълцат на парчета тук, на място?
— И аз така мисля.
— При това съм невъоръжен — каза Брута.
Слънцето печеше върху неловка пауза.
— Когато казвам, че те биха се подчинили… — започна Аргависти.