— „Горко му, който вдига ръка върху свой брат и се отнася с него като с Неверник“ — рече Брута. — Това е Оссори, Божи Заповеди XI, стих 16.
— „Чупка и забрави, че някога си ни виждал, иначе наистина ще загазиш, приятел“. Сержант Актар, глава I, стих 1 — каза войникът.
Брута сбърчи вежди. Не можеше да си спомни този.
— Махай се — каза гласът на Бог в главата му. — Не ти трябват неприятности.
— Надявам се пътуването ви да е приятно — учтиво каза Брута. — Каквато и да е посоката.
Той се отдалечи и се насочи към портата.
— Ето един човек, който ще трябва да прекара известно време в изправителните адове, ако питат мен — рече той. Богът не каза нищо.
Групата за пътуването до Ефиб вече започваше да се събира. Брута застана мирно и се опитваше да не пречи на никого. Видя десетина конни войници, но за разлика от яздещите камилите, тези бяха облечени в ярко излъсканите ризници и черни и жълти наметала, които Легионерите обикновено носеха само в специални случаи. Брута си помисли, че изглеждат много внушително.
Най-накрая един от конярите се приближи до него.
— Какво правиш тук, послушнико? — попита той.
— Заминавам за Ефеб — отвърна Брута.
Мъжът го погледна страшно, след което се ухили.
— Ти? Ти даже не си ръкоположен! Ти ли заминаваш за Ефеб?
— Да.
— И какво те кара да мислиш така?
— Защото аз така му казах — каза гласът на Ворбис, зад мъжа. — И ето го него, изцяло покорен на волята ми.
Брута виждаше добре лицето на мъжа. Промяната в изражението му беше сякаш гледаш как мазно петно се движи през езеро. След което конярът се обърна така, сякаш краката му бяха заковани за диск.
— Господарю мой, Ворбис — мазно рече той.
— А сега той ще има нужда от кон — рече Ворбис.
Лицето на коняра беше жълто от ужас.
— С удоволствие. Най-добрия в коню…
— Моят приятел Брута е смирен слуга на бога Ом — каза Ворбис. — Той ще иска само едно муле, не се съмнявам в това. Нали така, Брута?
— Аз… аз не знам да яздя, господарю — отвърна Брута.
— Всеки човек може да се качи на муле — каза Ворбис. — Често много пъти за кратко разстояние. А сега, струва ми се, май всички сме тук?
Той повдигна вежда към сержанта от стражата, който отдаде чест.
— Чакаме Генерал Фри’ит, господарю — рече той.
— А! Сержант Симони, нали?
Ворбис имаше ужасна памет за имена. Той познаваше всички.
Сержантът пребледня леко, след което отривисто отдаде чест.
— Да! Сър!
— Ще минем и без Генерал Фри’ит — каза Ворбис.
Н-то от думата „Но“ се оформи на устните на сержанта и умря там.
— Генерал Фри’ит има друга работа — каза Ворбис. — Изключително важна и неотложна работа. Която само той може да свърши.
Фри’ит отвори очи в сивота.
Той виждаше стаята наоколо, но съвсем слабо, като последователност от ръбове във въздуха.
Сабята…
Беше изпуснал сабята, но може би щеше да успее да я намери отново. Пристъпи напред, но усети леко съпротивление около глезените си и погледна надолу.
Сабята беше там. Но пръстите му минаха през нея. Чувстваше се така, като че ли е пиян, но знаеше, че не е. Даже не беше и трезвен. Той беше… внезапно съзнанието му се проясни.
Обърна се и погледна нещото, което за кратко го беше спряло.
— Ох! — рече той.
— ДОБРО УТРО.
— Ох.
— ПЪРВОНАЧАЛНО ИМА МАЛКО ОБЪРКВАНЕ, МОЖЕ ДА СЕ ОЧАКВА.
За свой ужас Фри’ит видя високата черна фигура да прекрачва през сивата стена.
— Чакай!
Череп, покрит с черна качулка, се подаде откъм стената.
— ДА?
— Ти си Смърт5, нали?
— ТАКА Е.
Фри’ит събра каквото беше останало от достойнството си.
— Аз те познавам — рече той. — Изправял съм се много пъти пред теб.
Смърт го изгледа продължително.
— НЕ, НЕ СИ.
— Уверявам те…
— ИЗПРАВЯЛ СИ СЕ ПРЕД ХОРА. АКО СЕ БЕШЕ ИЗПРАВИЛ ПРЕД МЕН, УВЕРЯВАМ ТЕ… ЩЕШЕ ДА РАЗБЕРЕШ.
— Но какво ще стане сега с мен?
Смърт сви рамене.
— НЕ ЗНАЕШ ЛИ? — попита той и изчезна.
— Чакай!
Фри’ит се втурна към стената и за своя изненада откри, че тя не го спира. Сега той беше отвън, в празния коридор. Смърт беше изчезнал.
И тогава осъзна, че това не е коридорът, които си спомня, със сенките и грапавия пясък под краката.
Онзи коридор нямаше светлина на края, която да го притегля, както магнитът привлича металната стружка.
Човек не може да отложи неизбежното. Защото, рано или късно човек стига до мястото, където неизбежното просто седи и го чака.
И това беше то.
Фри’ит прекрачи светлината и се озова в пустия. Небето беше тъмно и обсипано с големи звезди, но черният пясък, който се простираше чак в далечината, беше ярко осветен въпреки това.