— Това оня с развалените зъби ли беше?
Брута провеси глава.
— Слушай! — рече костенурката — Аз съм това, което съм. Нищо не мога да направя, ако хората си мислят нещо друго.
— Но ти знаеше за мислите ми… в градината… — промълви Брута.
Костенурката се поколеба.
— Това беше друго — каза тя. — Това не бяха… мисли. Това беше вина.
— Аз вярвам, че Великият Бог е Ом и в Неговата Справедливост — каза Брута. — И ще продължа да вярвам, каквото и да кажеш и каквото и да си.
— Радвам се да го чуя — пламенно каза костенурката. — Запомни тази мисъл. Къде сме?
— На една лодка — отвърна Брута. — В морето. Клатушкаме се.
— Отиваме в Ефеб на лодка? Какво ѝ е лошото на пустинята?
— Никой не може да прекоси пустинята. Никой не може да оживее в жегата на пустинята.
— Аз можах.
— Плаването ще продължи само няколко дни.
Стомахът на Брута го сви, макар че лодката едва що беше напуснала пристана. — А и казват, че Бог…
— … аз…
— … ни изпраща попътен вятър.
— Така ли? О! Да. Разчитай на мен за попътен вятър. Равен като воденичен улей по целия път, хич да не те е грижа.
— Исках да кажа воденичен вир! Вир имах предвид!
Брута увисна на мачтата.
След малко дойде един моряк, седна върху някакво намотано въже и го погледна с интерес.
— Можеш да я пуснеш, Отче — рече той. — И сама седи изправена.
— Морето… вълните… — внимателно промълви Брута, макар че нищо не беше останало за изхвърляне от стомаха му.
Морякът се изплю замислено.
— Ей! — каза той. — Те трябва да бъдат в тази форма, нали разбираш, за да паснат най-добре на небето.
— Но корабът скърца!
— Да. Точно това прави.
— Искаш да кажеш, че това не е буря?
Морякът въздъхна и се отдалечи.
След малко Брута рискува и се пусна. Никога през живота си не се беше чувствал по-зле.
Не само от морската болест. Не знаеше къде е. А Брута винаги беше знаел къде се намира. Къде се намира и фактът, че Ом съществува, бяха единствените две сигурни неща в живота му.
Това беше общото между него и костенурките. Наблюдавайте как върви костенурката и ще видите как тя спира периодично, докато отмята в съзнанието си спомените от пътуването до момента. Не напразно някъде другаде в мултивселената малките движещи се устройства, контролирани от електронни мислещи двигатели, са наречени „морски костенурки“.
Брута знаеше къде е като си спомняше къде с бил — по подсъзнателното броене на стъпките и отмятането на синорите. Някъде вътре в главата му беше нишката на паметта, която, ако човек я свържеше директно за нещото — каквото и да беше това, което контролираше краката му, щеше да накара Брута да се върне лека-полека през малките пътечки на живота си чак до родното си място.
Загубила връзка със земята, върху несигурната повърхност на морето, нишката се отвърза.
В кошницата си, Ом се мяташе и клатеше от движенията на Брута, докато той се влачеше по подвижната палуба и стигна до перилата.
За всички останали с изключение на послушника, корабът се носеше по вълните в добър за плаване ден. Чайки се виеха по дирята на кораба. Надалеч от едната страна — наляво или надясно или в една от посоките там — стадо хвърчащи риби разчупи повърхността и се опита да избяга от вниманието на някакви делфини. Брута гледаше сивите форми, докато те лавираха на зиг-заг под кила в един свят, където никога не им се налагаше да броят…
— А, Брута! — рече Ворбис. — Виждам, че храниш рибите.
— Не, господарю — каза Брута. — Лошо ми е, господарю.
Той се обърна.
Там стоеше Сержант Симони — мускулест млад мъж, с безизразното изражение на истинския професионален войник. Той стоеше до някой, когото Брута смътно разпозна, че е моряк номер едно, или каквато там му беше титлата. Там беше и ексквизиторът, усмихнат.
— Това е той! Той е! — закрещя гласът на костенурката.
— Нашият млад приятел не е много добър моряк — рече Ворбис.
— Той е! Той е! Ще го позная където и да е!
— Господарю, бих желал въобще да не съм моряк — каза Брута. Усещаше как кутията шава, докато Ом подскачаше из вътре.
— Убий го! Намери нещо остро! Бутни го през борда!
— Ела с нас на носа, Брута — каза Ворбис. — Според капитана има много интересни неща за гледане.
Капитанът изфабрикува скованата усмивка на някой, сгащен между скала и твърда повърхност. Ворбис винаги можеше да подсигури и двете.
Брута се помъкна зад останалите трима и се осмели да прошепне.
— Какво има?
— Той е! Плешивият! Бутни го през борда!
Ворбис се обърна наполовина, улови притеснения поглед на Брута и се усмихна.
— Ще разширим хоризонта си, сигурен съм — рече той. Обърна се пак към капитана и посочи към една голяма птица, която се плъзгаше по вълните.