— Безцелния Албатрос — незабавно каза капитанът. — Лети от Центъра до Ръ… — той се запъна. Но Ворбис зяпаше пейзажа с очевидна непринуденост.
— Той ме обърна по гръб на слънцето! Погледни му съзнанието!
— От единия полюс на света до другия, всяка година — каза капитанът. Той леко се потеше.
— Наистина ли? — попита Ворбис. — Защо?
— Никой не знае.
— С изключение на Бог, разбира се — рече Ворбис.
Лицето на капитана беше станало болно жълто.
— Разбира се. Без съмнение — каза той.
— Брута? — крещеше костенурката. — Слушаш ли ме?
— А ей там? — попита Ворбис.
Морякът проследи протегнатата му ръка.
— О, хвърчаща риба — каза той. — Но те не летят наистина — добави бързо. — Просто се засилват във водата и малко се плъзгат.
— Едно от Божиите чудеса — каза Ворбис. — Безкрайно разнообразие, а?
— Да, наистина — каза капитанът. По лицето му мина вълна на облекчение, като съюзническа армия.
— А тези неща там долу? — попита ексквизиторът.
— Онези ли? Морски свине — каза капитанът. — Вид риба.
— Винаги ли така плават около корабите?
— Често. Определено. Особено във водите отвъд Ефиб.
Ворбис се наведе над перилото, но не каза нищо. Симони се беше втренчил в хоризонта, а лицето му беше абсолютно неподвижно. Това остави празнина в разговора, която капитанът, много глупаво, реши да запълни.
— Цели дни могат да следват кораба — каза той.
— Забележително.
Още една пауза, катранена яма тишина, готова да впримчи мастодонтите на необмисления коментар. Предишните ексквизитори бяха изкарвали признанията с крясъци и високопарни думи от хората. Ворбис никога не правеше това. Той просто изкопаваше дълбока тишина пред тях.
— Изглежда им харесват — каза капитанът. Той хвърли нервен поглед към Брута, който се опитваше да изхвърли гласа на костенурката от главата си. Там не срещна помощ.
Вместо това Ворбис му се притече на помощ.
— Това трябва да е много удобно за дългите пътувания — каза той.
— Ъ. Да? — каза капитанът.
— От гледна точка на провизиите — каза Ворбис.
— Господарю, аз не…
— Сигурно е като да имаш движещ се килер — каза Ворбис.
Капитанът се усмихна.
— О, не, господарю. Не ги ядем.
— Наистина ли? На мен ми изглеждат доста здравословни.
— О, но нали знаете старата поговорка, господарю…
— Поговорка?
— Ами, казват, че след като умрат, душите на мъртвите моряци се превръщат в…
Капитанът видя бездната пред себе си, но изречението вече беше увиснало със своя собствена ужасна сила.
За известно време не се чуваше никакъв друг шум освен свистенето на вълните, далечният плясък на морските свине и раздиращата небето гръмотевица от сърцето на капитана.
Ворбис се облегна назад на перилото.
— Но разбира се, ние не вярваме на такива суеверия — небрежно каза той.
— Да, разбира се — каза капитанът, хващайки се за сламката. — Празни моряшки приказки. Само ако я чуя още веднъж, ще накарам да нашибат човека…
Ворбис гледаше покрай него.
— Ей! Да, ти там! — каза той.
Един от моряците кимна.
— Донеси ми харпун — каза Ворбис.
Човекът погледна от него към капитана, след което се втурна покорно да изпълни заповедта.
— Но, ах, ох, ваша светлост не бива ух, ох, да се захваща с такъв спорт — каза капитанът. — Ах! Ох! Харпунът е опасно оръжие в неопитни ръце, опасявам се, че може да се нараните…
— Но аз няма да го използвам — каза Ворбис.
Капитанът наведе глава и протегна ръка за харпуна.
Ворбис го потупа по рамото.
— А сега, — каза той — ти ще ни развличаш до обяд. Нали така, сержант?
Симони отдаде чест.
— Както кажете, сър.
— Да.
Брута лежеше по гръб сред платна и въжета някъде под палубните принадлежности. Беше горещо, а въздухът миришеше, както мирише всичкият въздух, който някога е имал нещо общо с трюмовете.
Не беше ял цял ден. Първоначално беше твърде болен за да яде. После просто не беше.
— Но като е жесток с животните не означава, че е… лош човек — осмели се да каже той, а интонацията му подсказваше, че дори и той не си вярва. — Това беше доста малка морска свиня.
— Той ме обърна по гръб — каза Ом.
— Да, но хората са по-важни от животните — каза Брута.
— Това е гледна точка, често застъпвана от хората — каза Ом.
— Глава IX, стих 16 от книгата на… — започна Брута.
— Кого го е грижа какво казва някаква си книга? — изпищя костенурката.
Брута беше потресен.
— Но ти никога не си казвал на никого от пророците, че хората трябва да са мили с животните — каза той. — Не си спомням нищо такова. Не и когато беше… по-голям. Ти не искаш хората да са добри с животните, защото са животни, ти просто искаш хората да са добри с животните, защото едно от тях може да си ти.