— Как се чувстваш? — попита костенурката.
— Чувствам се много добре, благодаря ти.
— Храниш се добре, и така нататък?
— Да, благодаря ти.
— Радвам се да го чуя. Тичай сега. Искам да кажа, аз съм само твоят Бог. — Ом повиши глас, докато Брута се отдалечаваше. — И би могъл да ме посещаваш по-често! И да се молиш по-високо, писна ми да се напрягам! — извика.
Ворбис още седеше в каютата си, когато Брута мина пухтейки коридора и почука на вратата. Отговор не последва. След малко Брута отвори вратата.
Никога не личеше Ворбис да чете. Очевидно пишеше, поради известните Писма, но никой никога не го беше видял да го прави. Когато беше сам, той прекарваше много време да се взира в стената или проснат в молитва на пода. Ворбис можеше да се смири в молитва по такъв начин, който правеше позите на обзетите от жажда за власт императори да изглеждат раболепни.
— Хм — каза Брута и се опита да затвори отново вратата.
Ворбис раздразнено махна с ръка. После се изправи. Не изтупа плаща си от праха.
— Знаеш ли, Брута — рече той, мисля, че няма нито един-единствен човек в цялата Цитадела, който би се осмелил да ме прекъсне когато се моля? Те биха се уплашили от Квизицията. Всеки се страхува от Квизицията. С изключение на теб, изглежда. Ти страхуваш ли се от Квизицията?
Брута погледна в черните като катран очи. Ворбис погледна към едно кръгло розово лице. Съществуваше едно специално лице, което хората носеха, когато говореха с инквизитор. То беше равно и безизразно и леко лъщеше, та даже и полуобученият ексквизитор можеше да прочете едва прикритата вина като в книга. Брута просто изглеждаше, че е останал без дъх, но в края на краищата, той винаги изглеждаше така. Беше очарователно.
— Не, господарю — попита той.
— И защо не?
— Квизицията ни защитава, господарю. Написано е в Оссори, глава VII, стих…
Ворбис наклони глава на една страна.
— Разбира се, че е така. Но замислял ли си се някога, че Квизицията може да греши?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Но защо не?
— Не знам защо, Господарю Ворбис. Просто никога не съм.
Ворбис седна пред малко писалище, не по-голямо от дъска, която се сгъваше от корпуса.
— И си прав, Брута, — каза той. — Защото Квизицията не може да греши. Нещата могат да бъдат само такива, каквито Бог ги иска. Невъзможно е да си помислиш, че светът би могъл да върви по някакъв друг начин, не е ли така?
Видение на едноока костенурка проблясна за един миг в Брутовото съзнание.
Брута никога не беше могъл да лъже добре. Истината сама по себе си винаги му се беше струвала толкова непонятна, че да усложнява нещата повече от това, не беше по силите му.
— Така ни учи Септатюхът — рече той.
— Където има наказание, там винаги има и престъпление — рече Ворбис. — Понякога престъплението следва наказанието, което само идва да докаже прозрението на Великия Бог.
— Точно това казваше и баба ми — автоматично каза Брута.
— Наистина ли? Бих искал да науча повече за тази страхотна дама.
— Тя имаше навика да ме напердашва всяка сутрин, защото аз непременно ще направя нещо, за да го заслужа, през деня — каза Брута.
— Абсолютно съвършено разбиране на природата на човечеството — каза Ворбис, подпрял брадичка на едната си ръка. — Да не беше несъвършенството на пола ѝ, звучи така, като че ли от нея би станал отличен инквизитор.
Брута кимна. О, да. Да, наистина.
— А сега — каза Ворбис, без да променя тона си, — разкажи ми какво видя в пустинята.
— Ъ. Видях шест проблясъка. После пауза от около пет удара на сърцето. После осем проблясъка. И още една пауза. И два проблясъка.
Ворбис кимна замислено.
— Три четвърти — каза той. — Хвала на Великия Бог. Той е моят жезъл и водач през трудните места. А ти можеш да вървиш.
Брута не беше очаквал да му кажат какво са означавали проблясъците, а и нямаше да попита. Квизицията задаваше въпросите. С това беше известна.
На следващия ден корабът заобиколи някакъв нос и заливът на Ефеб вече беше пред него, а градът — едно бяло петно на хоризонта, което времето и пространството превърнаха в разлив от ослепително бели къщи, плъзнал нагоре по скалата.
Изглежда, че представляваше значителен интерес за Сержант Симони. Брута не беше разменил и дума с него. Сприятеляването между духовенството и войниците не се поощряваше; сред войниците съществуваше определена склонност към нечестивост…
Брута, оставен отново сам да се оправя, както може, докато екипажът се приготвяше да навлезе в пристанището, наблюдаваше внимателно войника.