— Онази жена там като че ли държи пингвин — каза Ворбис.
— Патина, Богиня на Мъдростта — автоматично каза Брута и веднага се усети, че го е казал.
— Аз, ъ-ъ, чух някой да говори за това — добави той.
— Действително. И какъв забележително добър слух трябва да имаш — каза Ворбис.
Аристократис спря пред една внушителна врата и кимна към групата.
— Господа — каза той. — Тиранинът ще ви приеме сега.
— Помни всичко, което се каже — прошепна Ворбис.
Брута кимна.
Вратите се отвориха широко.
Навсякъде по света имаше управници с титли като Възвишеният, Върховният, или пък Лорд Висшестоящ Нещо си или Другояче. Само в една малка страна управникът се избираше от народа, който можеше да го отстрани от власт винаги, когато пожелае, и точно там го наричаха Тиранин.
Ефибианците вярваха, че всеки човек трябва да има избирателно право.8 На всеки пет години някой биваше избиран да бъде Тиранин, стига да можеше да докаже, че е честен, интелигентен, разумен и че може да му се има доверие. Незабавно след като го изберяха, разбира се, ставате очевидно за всички, че е криминален луд и напълно се разминава с възгледите на обикновения уличен философ, който си търси хавлиената кърпа. И после, пет години по-късно, те избираха нов тиранин, досущ като предишния, и наистина беше удивително как може интелигентни хора да продължават да правят една и съща грешка.
Кандидатите за Тиранство се избираха като се поставяха черни или бели топки в най-различни урни, като по този начин даваха повод за един широко известен коментар за политиката.
Тиранинът представляваше дебел, дребен човек с кльощави крака, който оставяше у хората впечатлението за яйце, което се люпи обърнато с краката нагоре. Той седеше сам насред мраморен под в стол, заобиколен от рула и парчета хартия. Краката му не достигаха мраморния под, а лицето му беше розово.
Аристократис му прошушна нещо на ухото. Тиранинът вдигна очи от хартията.
— А, Омнианската делегация — каза той и усмивка пробяга по лицето му като нещо мъничко, което се стрелва по камък. — Да седнат, всички.
Той отново заби поглед в хартията.
— Аз съм Дякон Ворбис от Квизицията на Цитаделата — студено произнесе Ворбис.
Тиранинът вдигна очи и го удостои с още една усмивка на гущер.
— Да, знам — каза той. — Вие си изкарвате хляба като измъчвате хора. Моля, седнете, Дякон Ворбис. Както и дебелия ви млад приятел, който изглежда търси нещо. И всички останали. След минутка ще дойдат няколко млади жени с грозде и други неща. Обикновено така става. Много е трудно да го спреш, всъщност.
Пред стола на Тиранина имаше пейки. Омнианците седнаха. Ворбис остана прав.
Тиранинът кимна.
— Както желаете — каза той.
— Това е непоносимо! — озъби се Ворбис. — Отнасяте се с нас…
— Много по-добре, отколкото вие бихте се отнесли с нас — мило каза Тиранинът. — Седнете или стойте прав, господине, защото това е Ефеб и всъщност вие можете да се изправите на главата си, ако искате, но не очаквайте от мен да ви повярвам, че ако аз бях дошъл да търся мир във вашата Цитадела, щеше да ми бъде позволено да направя нещо друго, освен да се влача по това, което е останало от корема ми. Седнете или стойте прав, господине, но мълчете. Почти съм свършил.
— Свършил какво? — попита Ворбис.
— Мирния договор — отговори Тиранинът.
— Но ние сме тук, за да обсъдим точно това — каза Ворбис.
— Не — отговори Тиранинът. Гущерът пробяга отново. — Тук сте, за да го подпишете.
Ом пое дълбоко дъх и после се помъкна напред.
Стълбището беше доста стръмно. Той усещаше всяко едно стъпало, докато тупаше по тях, но поне на дъното се приземяваше изправен.
Беше се изгубил, но да се изгубиш в Ефеб беше за предпочитане пред това да се изгубиш в Цитаделата. Поне нямаше очевидни мазета.
Библиотека, библиотека, библиотека…
В Цитаделата имаше библиотека, така беше казал Брута. Беше я описал, така че Ом имаше някаква идея за това какво търси.
В нея трябва да има книга.
Мирните преговори не вървяха добре.
— Вие ни нападнахте! — каза Ворбис.
— Аз бих го нарекъл превантивна отбрана — каза Тиранинът. — Видяхме какво се случи с Истанция, Бетрек и Усхистан.
— Те познаха истината на Ом!
— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са я познали, в крайна сметка.
— И сега са горди членове на Империята.
— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са. Но ние искаме да ги запомним такива, каквито бяха. Преди да им изпратите писмата си, които оковават съзнанието на хората във вериги.
8
Стига да не е беден, чужденец или лишен от това право поради лудост, глупост или факта, че е жена.