— Това насочи краката на хората в правилния път — каза Ворбис.
— Оковаващи писма — каза Тиранинът — Писмото-верига до Ефебианците. Забравете Вашите Богове. Покорете се. Научете се да се Страхувате. Не чупете веригата — последните хора, които направиха това, се събудиха една сутрин и откриха петдесет хиляди въоръжени човека на моравата си.
Ворбис се облегна назад.
— От какво се страхувате? — попита той. — Тук, във вашата пустиня, с вашите… богове? Не е ли точно защото дълбоко в душите си вие знаете, че вашите богове са точно толкова несигурни, колкото и пясъка ви?
— О да — каза Тиранинът. — Знаем това. Това винаги е било точка в тяхна полза. Знаем за пясъка. А вашият Бог е камък, а ние знаем за камъните.
Ом вървеше тромаво по една калдъръмена уличка, като се придържаше колкото може към сянката.
Изглежда имаше много вътрешни дворове. Той се спря на мястото, където уличката свършваше в още един такъв двор.
Чуваха се гласове. Основно се чуваше един глас — сприхав и тънък.
Това беше философът Дидактилос.
Макар и един от най-цитираните и известни философи на всички времена, Дидактилос Ефебианецът никога не постигна уважението на събратята си философи. Те чувстваха, че той не е замесен от философско тесто. Не се къпеше достатъчно често или, казано другояче, изобщо. И философстваше не за тези неща, за които трябва. Освен това, проявяваше интерес към неправилни неща. Опасни неща. Другите философи задаваха въпроси като: Истината Красота Ли Е, И Красотата Истина Ли Е? или: Реалността От Наблюдател Ли Е Създадена? А Дидактилос задаваше известната философска загадка: „Да, Но За Какво В Действителност Става Дума, Тогава, Когато Стигнеш До Същината На Нещата, Искам Да Кажа Наистина!“
Философията му представляваше смесица от три известни школи — Циниците, Стоиците и Епикурейците — и събираше и трите накуп в известната си фраза: „Не можеш да вярваш на никой педераст на по-голямо разстояние от това, на което можеш да го хвърлиш, и нищо не можеш да направиш по въпроса, така че, дай да пийнем. За мен двойно, ако ти плащаш. Благодаря ти. И пакетче фъстъци. Лявата и гърда е почти гола, а? Още две пакетчета, тогава!“
Много хора цитират от известните му „Размишления“:
„Е, добре, това е странен стар свят. Но трябва да се смееш, нали така? Nil Illegitimo Carborundum казвам аз. Експертите не знаят всичко. И все пак докъде щяхме да стигнем, ако всички бяхме еднакви?“
Ом допълзя по-близо до гласа, като стигна чак зад ъгъла на стената, за да погледне в малкия вътрешен двор.
До срещуположната стена имаше много голям варел. Множество разнообразни останки около него — счупена винена амфора, оглозгани кокали, както и няколко навеса и бараки, направени от груби дъски — подсказваха, че това е нечий дом. И това впечатление се подсилваше донякъде от надписа с тебешир върху дъска и закачен на стената над варела.
Той гласеше:
Пред варела един нисък мъж в тога, която трябва някога да е била бяла, също както някога всички континенти трябва да са били едно цяло, риташе друг един, който лежеше на земята.
— Ах, ти, мързелив педал такъв!
По-младият се изправи и седна.
— Честно, Чичо…
— За половин час ме няма и ти заспиваш на работа!
— Каква работа? Не сме имали никаква работа след Г-н Пилокси, фермерът, от миналата седмица чак…
— Откъде знаеш? Откъде знаеш? Докато си хъркал, може оттук да са минали една дузина хора и всеки един от тях да е имал нужда от лична философия!
— … и той плати само с маслини.
— Може би ще получа добра цена за тези маслини!
— Те са развалени, Чичо.
— Глупости! Ти каза, че са зелени!
— Да, но се предполага да са черни.
В сянката главата на костенурката се въртеше напред-назад също като главата на зрител на тенис мач.
Младият мъж се изправи.
— Госпожа Билаксис идва тази сутрин — рече той. — Каза, че поговорката, която ѝ измисли миналата седмица, е престанала да действа.
Дидактилос се почеса по главата.
— Коя беше тя? — попита той.
— Ти ѝ даде „Преди зори е винаги най-тъмно“.
— Нищо лошо ѝ няма на тази. Адски добра философия.
— Каза, че не се е почувствала по-добре. Все едно, каза, че е стояла будна цяла нощ заради болния си крак и че точно преди да се зазори всъщност е било доста светло, така че не било вярно. А кракът ѝ станал още по-зле. Така че, дадох ѝ вместо това „И все пак, помага като се посмее човек“.