Ворбис изглежда обмисляше това.
— Аз мисля — най-сетне каза той — че дебатите ни могат да продължат и по-дълго. Да кажем… утре сутрин?
Тиранинът кимна.
— Както желаете. Междувременно, дворецът е на ваше разположение. Има много красиви храмове и произведения на изкуството в случай, че пожелаете да ги посетите. Когато имате нужда от храна, споменете този факт на най-близкия роб.
— Роб е Ефебианска дума. При Ом ние нямаме дума за роб — каза Ворбис.
— И аз така разбрах — каза Тиранинът. — Предполагам, че рибите нямат дума за вода. — Той отново се засмя с плъзгащата се усмивка. — Можете да се възползвате от баните и Библиотеката, разбира се. Има много прекрасни гледки. Вие сте наши гости.
Ворбис наклони глава.
— Моля се — рече той, — един ден вие да сте мой гост.
— И какви гледки ще видя! — каза Тиранинът.
Брута се изправи, като преобърна пейката си и се изчерви още повече от неудобство.
Мислеше: те излъгаха за Брат Мърдък. Те го бяха пребили за една бройка, както казваше Ворбис, а след това го бяха нашибали с пръчка. И Брат Намрод също каза, че е видял тялото, и това беше самата истина. Какво приказват! Хора, които могат да направят такова нещо, заслужават… наказание. Пък и държат роби. Хора, принудени да работят против волята си. Хора, с които се държат като с животни. И самите те даже наричат управника си Тиранин!
И защо нищо от това не е точно каквото изглежда?
Защо не вярвам на нищо от това?
Защо знам, че то не е вярно?
И какво искаше да каже той с това, че рибите нямат дума за вода?
Омнианците бяха полуескортирани, полуотведени обратно до помещенията им.
Нова купа с плодове чакаше на масата в килията на Брута, заедно с още малко риба и филия хляб.
Там беше и един мъж, който бършеше пода.
— Хм — рече Брута. — Ти роб ли си?
— Да, господарю.
— Трябва да е ужасно.
Мъжът се облегна на метлата си.
— Прав сте. Ужасно е. Наистина ужасно. Знаете ли, че имам само един почивен ден в седмицата?
Брута, който никога по-рано не беше чувал думите „почивен ден“, и който така или иначе не беше запознат с това понятие, кимна несигурно.
— Защо не избягаш? — попита той.
— О, правил съм го — отговори робът. — Веднъж избягах в Тсорт. Не ми хареса много. Върнах се. Макар че бягам до Джелибейби за по две седмици всяка зима.
— Връщат ли те обратно? — попита Брута.
— Уф! — възкликна робът. — Не. Мизерна скръндза е тоя Аристократис! Трябва сам да се връщам. Да си уреждам пътуването по кораби и такива ми ти неща.
— Ти се връщаш?
— Да. Хубаво е да ходиш в чужбина, но не би пожелал да живееш там. Както и да е, остават ми само още четири години като роб и после съм свободен. Получаваш избирателен глас, щом си свободен. И трябва да държиш роби. — Погледът му се изцъкли от усилието да си спомни, докато отмяташе нещата на пръсти. — Робите получават храна три пъти на ден, като поне едно от яденетата е с месо. И един почивен ден в седмицата. И двуседмично разрешение за бягство всяка година. И при това не правя пещи, нито вдигам тежки предмети и говоря общопризнати мъдрости само по споразумение.
— Да, но не си свободен — каза Брута, заинтригуван въпреки самия себе си.
— Каква е разликата?
— Ъ… нямаш почивни дни. — Брута се почеса по главата. — И едно ядене по-малко.
— Наистина ли? Тогава мисля, че ще мина и без свобода, много благодаря.
— Ъ… да си виждал някъде тук наоколо една костенурка? — попита Брута.
— Не. А изчистих и под леглото.
— А да си виждал някъде другаде костенурка днес?
— Искаш ли? Хубаво месо има по…
— Не. Не. Всичко е наред…
— Брута!
Беше гласът на Ворбис. Брута забърза през двора и влезе в килията на Ворбис.
— А, Брута.
— Да, господарю?
Ворбис седеше, кръстосал крака на пода, и гледаше в стената.
— Ти си млад човек, който посещава ново място — рече Ворбис. — Без съмнение, има много неща, които искаш да видиш.
— Има ли? — попита Брута. Ворбис пак използваше ексквизиторския глас — равен монотон, глас като ивица тъпа стомана.
— Можеш да ходиш където искаш. Гледай новите неща, Брута. Научи всичко, което можеш. Ти си моите очи и уши. И моята памет. Научи за това място.
— Ъ. Наистина ли, господарю?
— Да не би да съм те впечатлил с употребата на небрежен език, Брута?
— Не, господарю.
— Махай се. Възползвай се. Но да се върнеш до залез слънце.
— Ъ. Дори и Библиотеката? — попита Брута.
— А? Да, Библиотеката. Библиотеката, която имат тук. Разбира се. Претъпкана с безполезно, опасно и зло знание. Виждам го в главата си, Брута. Можеш ли да си представиш?