— Подай ми костенурката, Ърн — каза той.
Чиракът-философ се пресегна и взе Ом, много внимателно.
— Знаеш ли, още от самото начало си помислих, че има нещо смешно в това животинче — каза Дидактилос. — Рекох на Ърн, ето я утрешната вечеря, а той ми вика, не, тя си влачи опашката по пясъка и рисува геометрични фигури. Това не се удава лесно на костенурките, геометрията, де.
Единственото око на Ом се обърна към Брута.
— Принуден бях — каза той. — Това беше единственият начин да привлека вниманието му. Сега го държа чрез любопитството му. Когато ги хванеш за любопитството, сърцата и главите им ще те последват.
— Той е Бог — каза Брута.
— Наистина ли? Как се казва? — попита философът.
— Не му казвай! Не му казвай! Местните богове ще чуят!
— Не знам — отвърна Брута.
Дидактилос завъртя Ом в ръката си.
— Костенурката Се Движи — замислено произнесе Ърн.
— Какво? — попита Брута.
— Господарят написа книга — каза Ърн.
— Не точно книга — скромно каза Дидактилос. — По-скоро ръкопис. Само едно малко нещо, което свърших набързо.
— В което се казва, че светът е плосък и че се движи из пространството на гърба на гигантска морска костенурка? — попита Брута.
— Чел ли си я? — Погледът на Дидактилос не трепваше. — Ти роб ли си?
— Не — отговори Брута. — Аз съм …
— Не споменавай името ми! Наречи се драскач или нещо такова!
— … писар — немощно каза Брута.
— Аха! — каза Ърн. — Личи си. Издайническият мазол на палеца, където държиш химикалката. Петната мастило навсякъде по ръкавите ти.
Брута погледна към левия си палец.
— Аз нямам…
— Да — рече Ърн ухилен. — Използваш лявата си ръка, нали?
— Ъ, използвам и двете — каза Брута. — Но не много добре, както казват всички.
— А! — рече Дидактилос. — Амби-левак?
— Какво?
— Иска да каже непохватен и с двете ръце — каза Ом.
— О, да. Такъв съм. — Брута се изкашля учтиво. — Вижте… аз търся философ. Хм. Някой, който знае за боговете.
Зачака.
После каза:
— Нали няма да кажете, че те са останка от демодирана система на вярване?
Дидактилос, който продължаваше да движи пръстите си по черупката на Ом, поклати глава.
— Не. Аз много държа гръмотевичните бури да са по-далече от мен.
— О, бихте ли престанали да го въртите? Току-що ми каза, че това не му харесва.
— Можеш да разбереш на колко са години, като ги разрежеш наполовина и преброиш пръстените — каза Дидактилос.
— Хм. А и няма много голямо чувство за хумор.
— Така като те слушам, ти си Омнианец.
— Да.
— И си тук, за да преговаряш за мирния договор.
— Аз съм по слушането.
— И какво искаш да знаеш за боговете?
Брута като че ли слушаше.
Най-накрая каза:
— Как се появяват. Как растат. И какво става с тях след това.
Дидактилос сложи костенурката в ръцете на Брута.
— Струва пари, този вид мислене — рече той.
— Кажете ми, когато сме изразходвали повече от петдесет и два обола — каза Брута. Дидактилос се ухили.
— Явно можеш и сам да мислиш — каза той. — Имаш ли добра памет?
— Не. Не точно добра.
— Така ли? Добре. Ела да влезем в Библиотеката. Има заземен меден покрив. Боговете наистина мразят такива неща.
Дидактилос се пресегна покрай него и вдигна ръждив, железен фенер.
Брута вдигна очи към голямото бяло здание.
— Това е Библиотеката? — попита той.
— Да — отговори Дидактилос. — Затова над вратата е изписано с такива големи букви Библкт. Но писарушка като теб знае това, естествено.
Библиотеката на Ефеб беше — преди да изгори — втората най-голяма библиотека на Диска.
Не толкова голяма, колкото библиотеката на Невидимия Университет, разбира се, но онази библиотека имаше едно или две предимства поради магическата си природа. Никъде другаде библиотека нямаше, например, цяла галерия от ненаписани книги — книги, които са щели да бъдат написани, ако авторът не е бил изяден от някой алигатор, някъде около първа глава, и т.н. Атласи на въображаеми места. Речници на лъжливи думи. Наръчници на наблюдателя за невидими неща. Диви енциклопедии в Изгубената Читалня. Толкова голяма библиотека, че тя изопачава реалността и е отворила врати към всички останали библиотеки, навсякъде и навсякога…
И толкова различна от Библиотеката на Ефеб, с нейните четири или петстотин тома. Много от тях бяха на рула, за да спестят на читателите си неудобството да викат роб всеки път, когато искат да им се прелисти някоя страница. Всяка една от тях лежеше в собствената си преграда, обаче. Книгите не трябва да се държат много наблизо, иначе си взаимодействат по странни и непредсказуеми начини.