Слънчеви лъчи пронизваха сенките, осезаеми като колони в прашния въздух.
Макар че това беше най-малкото чудо в Библиотеката, Брута не можеше да не забележи странна конструкция по пътеките. На около два метра от пода между редиците каменни рафтове бяха закрепени дървени летви, така че да подпират по-широка дъска без абсолютно никакво очевидно приложение, долната ѝ страна беше украсена с груби дървени форми.
— Библиотеката — обяви Дидактилос.
Той вдигна ръка. Пръстите му леко погладиха дъската над главата му.
Една мисъл осени Брута.
— Ти си сляп, нали? — попита той.
— Точно така.
— Но носиш фенер?
— Няма нищо — отвърна Дидактилос. — Не слагам газ в него.
— Фенер, който не свети, за човек, който не вижда?
— Да. Действа перфектно. Пък и, разбира се, много е философско.
— И живееш във варел.
— Много е модерно, да живееш във варел, де — каза Дидактилос, докато вървеше енергично напред, а пръстите му само от време на време докосваха изпъкналите форми по дъската. — Повечето философи го правят. Това говори за презрение и пренебрежение към светските неща. Обърни внимание, Леджибъс има сауна в неговия. Удивително е за какви неща можеш да мислиш в него, казва той.
Брута се огледа. Свитъци стърчаха от полиците си като кукувици, които кукат в точен час.
— Всичко е толкова… никога не бях виждал философ преди да дойда тук — каза той. — Снощи всички бяха…
— Трябва да запомниш, че по тези земи има три основни подхода към философията — каза Дидактилос — Кажи му, Ърн.
— Съществуват Ксеноистите — веднага рече Ърн. — Те казват, че светът по начало с сложен и произволен. После идват Ибидианците. Те казват, че светът по начало е елементарен и следва определени фундаментални правила.
— И аз — каза Дидактилос, като измъкна един свитък от лавицата му.
— Господарят казва, че по начало това е смешен стар свят — рече Ърн.
— В който няма достатъчно за пиене — допълни Дидактилос.
— В който няма достатъчно за пиене.
— Богове — каза Дидактилос, полу-на себе си. Той извади друг свитък. — Искаш да знаеш за боговете? Тук са Размишленията на Ксено, глупавите Бележки на стария Аристократис, и адски глупавите Беседи на Ибид, и Геометрията на Леджибъс, и Теологията на Хайерарх…
Пръстите на Дидактилос танцуваха по рафтовете. Въздухът се изпълни с още прах.
— Всичко това са книги? — попита Брута.
— О, да. Тук всички пишат книги. Просто не можеш да ги спреш, копелетата.
— И хората могат да ги прочетат? — попита Брута.
Омниа се основаваше на една книга. А тук бяха… стотици…
— Ами, ако искат, могат — отговори Ърн. — Но тук не влизат много хора. Това не са книги за четене. Те са повече за писане.
— Мъдростта на вековете е това — каза Дидактилос. — Нали разбираш, трябва да напишеш книга, за да докажеш, че си философ. Тогава си получаваш почетния свитък и безплатна официална люфа на философ.
Слънчевата светлина се събираше върху голяма каменна маса в центъра на стаята. Ърн разгъна един свитък по дължина. Бляскави цветя заискриха в златната светлина.
— Оринджкратис, „За Природата на Растенията“ — каза Дидактилос. — Шестстотин растения и приложението им…
— Красиви са — прошепна Брута.
— Да, това е едно от приложенията на растенията — отговори Дидактилос. — И то такова, което старият Оринджкратис не пожела да види. Браво. Покажи му Бестиария на Фило, Ърн.
Разгънат беше друг свитък. На него имаше десетки картинки на животни и хиляди неразчитаеми думи.
— Но… картини на животни… не е редно… не е ли нередно…
— Там има картини на почти всичко — каза Дидактилос.
В Омниа изкуството не беше позволено.
— А това е книгата, която Дидактилос написа — каза Ърн.
Брута погледна към картината на морска костенурка. Там имаше… слонове, те са слонове, подсказа паметта му, от пресните спомени за Бестиария, потъващи незаличими в съзнанието му… слонове на гърба ѝ, а върху тях нещо с планини и водопад на океан около ръба ѝ…
— Как е възможно това? — попита Брута. — Свят на гърба на костенурка? Защо всички ми казват това? Това не може да бъде истина!
— Кажи това на моряците — рече Дидактилос. — Всеки, който някога е плавал по Океана на Ръба, го знае. Защо да отричаме очевидното?
— Но светът със сигурност е съвършена сфера, която се върти около сферата на слънцето, точно така, както ни казва Септатюхът — каза Брута. — Това изглежда толкова… логично. Това е така, както трябва да бъдат нещата.
— Трябва? — попита Дидактилос. — Е, не знам какво трябва. Това не е философска дума.
— А… това какво е… — промърмори Брута, като посочи към един кръг под рисунката на костенурката.