Брута погледна начумерено навън към смрачаващия се вътрешен двор.
— Вярвайте във Великия Бог Ом или гръм и мълния да ви удари — каза той.
— На мен ми звучи добре.
— Така ли трябва да бъде винаги?
Последните слънчеви лъчи проблясваха по статуята в средата на двора. Тя смътно приличаше на жена. На едното ѝ рамо беше кацнал пингвин.
— Патина, Богинята на Мъдростта — каза Брута. — Онази с пингвина. Защо пингвин?
— Нямам представа — припряно отговори Ом.
— Никаква мъдрост няма у пингвините, нали така?
— Не бих казал. Освен ако не броиш факта, че няма в Омниа. Много мъдро от тяхна страна.
— Брута!
— Това е Ворбис — каза Брута, като се изправи. — Тук ли да те оставя?
— Да. Има още малко пъпеш. Искам да кажа резенче.
Брута излезе в здрача.
Ворбис седеше на пейка под едно дърво, неподвижен като статуя сред сенките.
Сигурност, помисли си Брута. Преди бях сигурен. Сега не съм.
— А, Брута. Ще ме придружиш на малка разходка. Ще подишаме вечерния въздух.
— Да, господарю.
— Хареса ти пътуването до Ефеб.
Ворбис рядко задавате въпрос, ако и твърдение щеше да свърши работа.
— Ами… интересно е.
Ворбис постави едната си ръка на рамото на Брута и използва другата да се набере на жезъла си.
— И какво мислиш за него? — попита той.
— Те имат много богове, но не им обръщат много внимание — отвърна Брута. — И търсят невежеството.
— И го намират в изобилие, можеш да бъдеш сигурен в това — каза Ворбис.
Той посочи с жезъла си в нощта.
Да повървим — рече.
Чу се смях някъде в тъмнината, после дрънчене на паници. Ароматът на цъфтящи вечер цветя тегнеше във въздуха. Натрупаната горещина от деня, излъчвана от камъните, правеше нощта да изглежда като благоуханна супа.
— Ефеб гледа към морето — каза Ворбис след малко. Виждаш ли начина, по който е построен? Целият е по склона на хълм, който е обърнат към морето. Но морето е непостоянно. Нищо трайно не идва от морето. Докато нашата скъпа Цитадела гледа към високата пустиня. И какво виждаме там?
Инстинктивно Брута се обърна и погледна над покривите към черния силует на пустинята на фона на небето.
— Видях сноп светлина — каза той. — И още веднъж. На склона.
— А! Светлината на истината — каза Ворбис. — Така че, нека идем да я пресрещнем. Заведи ме до входа на лабиринта, Брута. Ти знаеш пътя.
— Господарю? — почита Брута.
— Да, Брута?
— Бих искал да ви попитам нещо?
— Питай.
— Какво се случи с Брат Мърдък?
Последва едва доловимо колебание в ритъма на жезъла на Ворбис по калдъръма. После ексквизиторът рече:
— Истината, добрички ми Брута, е като светлината. Ти знаеш ли за светлината?
— Тя… идва от слънцето. И от луната и звездите. И свещите. И лампите.
— И така нататък — каза Ворбис и кимна. — Разбира се. Но има и друг вид светлина. Светлина, която запълва дори и най-тъмните кътчета. Това трябва да е. Защото, ако тази мета-светлина не съществуваше, как щяхме да виждаме тъмнината?
Брута не каза нищо. Това приличаше твърде много на философия.
— Така е и с истината — каза Ворбис. — Има някои неща, които изглеждат като истината, които притежават всички отличителни черти на истината, но които не са същинската истина. Същинската истина по някога трябва да бъде защитена от лабиринт от лъжи.
Той се обърна към Брута.
— Разбираш ли ме?
— Не, Лорд Ворбис.
— Искам да кажа, това, което се открива пред нашите сетива, не е фундаменталната истина. Нещата, които се виждат, чуват и правят от плътта, са просто сенки на една по-дълбока реалност. Това е, което трябва да разбереш, докато напредваш в Църквата.
— Но за момента, господарю, аз знам само тривиалната истина, истината, достъпна отвън — каза Брута. Чувстваше се така, сякаш беше застанал на ръба на яма.
— Така започваме всички — дружелюбно каза Ворбис.
— И все пак, Ефебианците ли убиха Брат Мърдък? — настоя Брута. Сега той висеше един инч над мрака.
— Казвам ти, че в най-дълбокия смисъл на истината, те го убиха. С неспособността си да възприемат думите му, с тяхното упорство, те наистина го убиха.
— Но в тривиалния смисъл на истината — изрече Брута, като подбираше всяка дума с вниманието, което инквизитор би отделил на пациента си в дълбините на Цитаделата, — в тривиалния смисъл Брат Мърдък умря, нали така, в Омниа, защото не беше умрял в Ефеб, просто му се бяха подиграли, но съществуваше опасението, че останалите в Църквата може да не разберат, по-дълбоката истина и така, беше разпространен слухът, че Ефебианците са го убили в… в тривиалния смисъл, като по този начин даде на вас и на онези, които виждат истината за злото от Ефеб, съответната причина да предприемете… справедливи репресивни мерки.