— Пуснете ме! Нали го чухте! Все едно… аз винаги съм чакал шанса да направя това…
Няколко слуги бяха отблъснати настрани и философът излезе тежко от тълпата, като държеше предизвикателно празния фенер над главата си.
Брута видя как философът спря за един миг в празното пространство, след което много бавно се обърна, докато не се изправи точно с лице срещу Ворбис. Тогава направи няколко крачки напред и протегна фенера като даде вид, че оглежда критично дякона.
— Хмм — рече.
— Ти си… виновникът? — каза Ворбис.
— Точно. Дидактилос се казвам.
— И си сляп?
— Само що се отнася до зрението, господарю.
— И въпреки това носиш фенер — рече Ворбис. — Без съмнение поради някоя модерна причина. Може би ще ми кажеш, че търсиш честен човек?
— Не знам, господарю. Може би ти ще ми кажеш как изглежда той?
— Сега би трябвало да те ударя — каза Ворбис.
— О, сигурно.
Ворбис посочи книгата.
— Тези лъжи. Тази клевета. Тази… тази съблазън, която цели да отклони съзнанието на хората от пътя на истинското знание. Ти се осмеляваш да стоиш пред мен и да заявиш — той побутна книгата с пръст, — че светът е плосък и че се движи из бездната на гърба на гигантска морска костенурка?
Брута затаи дъх.
Историята също.
Защити вярата си, помисли си Брута. Само веднъж, нека някой да стане и да се опълчи на Ворбис. Аз не мога. Но някой…
Откри, че очите му се завъртат към Симони, който стоеше от другата страна на стола на Ворбис. Сержантът изглеждаше вкаменен, очарован.
Дидактилос се изправи в пълен ръст. Той се обърна наполовина и за момент празният му поглед мина през Брута. Фенерът беше протегнат на една ръка разстояние.
— Не — каза той.
— Когато всеки честен човек знае, че светът е сфера, съвършена сфера, която трябва да се върти около сферата на Слънцето, така, както Човекът се върти около централната истина на Ом — каза Ворбис — а звездите…
Брута се облегна напред, а сърце го му блъскаше лудо.
— Господарю? — прошепна той.
— Какво? — сряза го Ворбис.
— Той каза „не“ — каза Брута.
— Точно така — рече Дидактилос.
В продължение на един миг Ворбис седя абсолютно неподвижен. После челюстта му мръдна леко, сякаш той репетираше някакви думи под носа си.
— Ти се отричаш от това? — попита той.
— Нека да е сфера — рече Дидактилос. — Няма никакъв проблем и да е сфера. Несъмнено, взети са всички необходими мерки всичко да се крепи върху нея. И Слънцето може да е друга една, още по-голяма сфера, на голямо разстояние оттук. Луната света ли предпочитате да обикаля или Слънцето? Аз предлагам света. По-йерархично е, а и е великолепен пример за всички нас.
Брута виждаше нещо, което никога по-рано не беше виждал. Ворбис изглеждаше объркан.
— Но ти си написал… ти си казал, че светът се намира на гърба на гигантска морска костенурка! Дал си име на тази костенурка!
Дидактилос сви рамене.
— Сега знам повече — каза той. — Де се е чуло и видяло някога костенурка дълга десет хиляди мили? Да плува из бездната на пространството? Ха! Ама че глупост! Чак ме е срам да мисля за това сега.
Ворбис си затвори устата. После пак я отвори.
— Така се държи един Ефебиански философ? — попита той.
Дидактилос отново сви рамене.
— Така се държи всеки истински философ рече той. — Човек трябва да е готов винаги да прегърне новите идеи, да вземе предвид новите доказателства. Не сте ли съгласен? А и вие ни донесохте много нови доводи — жестът като че ли обхвана, съвсем случайно, Омнианските стрелци из стаята — върху които да размишлявам. Аз винаги мога да бъда оборен от могъщ аргумент.
— Твоите лъжи вече са отровили света!
— Тогава ще напиша друга книга спокойно каза Дидактилос. — Помислете как ще бъде прието — гордият Дидактилос оборен от аргументите на Омнианците. Пълно отричане. Хмм? Всъщност, с ваше позволение, господарю — знам, че имате много работа да вършите — да грабите, горите и т.н. — аз веднага ще се оттегля във варела си и ще започна да работя върху нея. Вселена от сфери. Топки, които се въртят из пространството. Хмм. Да. С ваше позволение, господарю, ще ви напиша повече топки, отколкото сте си представяли…
Старият философ се обърна и много бавно тръгна към изхода.
Ворбис го гледаше как се отдалечава.
Брута видя как той наполовина вдигна ръка, за да даде знак на стражите и после отново я свали.
Ворбис се обърна към Тиранина.
— Дотук с вашите… — започна той.
— Уууу!
Фенерът прелетя през вратата и се разби в черепа на Ворбис.
— И все пак… Костенурката се Движи!
Ворбис скочи на крака.
— Аз … — изкрещя той и после се овладя. Махна раздразнено на двама от стражите. — Искам да го заловите. Сега. И… Брута?