Брута едва го чу поради втурналата се в ушите му кръв. Дидактилос се беше оказал по-добър мислител, от колкото го беше помислил.
— Да, господарю?
— Ще вземеш група хора и ще ги заведеш в Библиотеката… и тогава, Брута, ще изгориш Библиотеката.
Дидактилос беше сляп, но беше тъмно. Преследващите го стражи можеха да виждат, само че наоколо нямаше нищо за виждане. Пък и те не биха прекарали живота си да се скитат из витите, неравни, и преди всичко с безброй стъпала улички на Ефиб.
— … осем, девет, десет, единайсет — мърмореше Философът, докато подскачаше нагоре по тъмното като в рог стълбище и се стрелна зад един ъгъл.
— Аргх, оу, това ми беше коляното — мърмореха повечето от стражите, изпопадали накуп насред стъпалата.
Един, обаче, успя да стигне до върха. На звездната светлина той едва успя да различи кльощавата фигура, която диво подскачаше по улицата. Той вдигна арбалета си. Старият глупак даже не се прикриваше…
Идеална мишена.
Чу се звук от дръпната струна.
За един миг стражът изглеждаше озадачен. Лъкът падна от ръцете му, като се опъна, щом удари паветата и изпрати стрелата си, рикошираща в една статуя. Той наведе очи към пернатата стрела, която стърчеше от гърдите му, след което и към фигурата, която се измъкна от сянката.
— Сержант Симони? — прошепна той.
— Съжалявам — рече Симони. — Наистина съжалявам. Но Истината е важна.
Войникът отвори уста да изкаже мнението си за истината и тогава се строполи напред.
Той отвори очи.
Симони се отдалечаваше. Всичко изглеждаше по-светло. Още беше тъмно. Но сега той виждаше в тъмнината. Всичко беше сенки на сивото. И паветата под ръката му някакси се бяха превърнали в груб черен пясък.
Той погледна нагоре.
— НА КРАКА, РЕДНИК ИХЛОС.
Той се изправи глупаво на крака. Сега той беше повече от един обикновен войник, анонимна фигура, която да преследва и да бъде убивана и да не бъде нищо повече от сенчест фигурант в живота на другите хора. Сега той беше Дерви Ихлос, възраст — трийсет и осем години, сравнително добродетелен в общата схема на нещата, и мъртъв.
Той несигурно вдигна ръка към устните си.
— Ти си съдникът? — попита той.
— НЕ АЗ.
Ихлос погледна към пясъка, който се простираше нататък. Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Той беше далеч по-малко изтънчен от Генерал Фри’ит, и затова обръщаше по-голямо внимание на песничките, които е учил в детството си. Освен това, имаше предимство. Беше вярвал по-малко дори и от генерала.
— СЪДЪТ Е НА КРАЯ НА ПУСТИНЯТА.
Ихлос опита да се усмихне.
— Мама ми е разказвала за това — рече той. — Когато умреш, трябва да извървиш пустиня. И виждаш всичко както трябва, казваше тя. И запомняш всичко правилно.
Смърт нарочно не направи нищо, за да не покаже по никакъв начин чувствата си.
— Може да срещна някои приятели по пътя, а? — попита войникът.
— ВЪЗМОЖНО Е.
Ихлос тръгна. Като цяло, помисли си той, можеше и по-зле да е.
Ърн се катереше с мъка по полиците като маймуна, като вадеше книги от поставките им и ги хвърляше на пода.
— Мога да нося около двайсет — каза той. — Но кои двайсет?
— Винаги съм искал да направя това — щастливо мърмореше Дидактилос. — Защитаваш истината пред лицето на тиранията и т.н. Ха! Един човек, които не се страхува от…
— Какво да взема? Какво да взема? — крещеше Ърн.
— Не ни трябва Механиката на Гридо — каза Дидактилос. — Ей, де да можеше да му видя физиономията! Дяволски добро попадение, като помислиш. Надявам се някой да е записал какво му казах…
— Принцип на зъбното предаване! Теория за водната експанзия! — крещеше Ърн. — Но не ни трябва „Гражданското учение“ на Ибид или „Ектопията“ на Гномон, това е сигурно…
— Какво? Те принадлежат на цялото човечество! — сряза го Дидактилос.
— Тогава, ако цялото човечество благоволи да дойде да ни помогне да ги пренесем, ще бъде чудесно — рече Ърн. — Но ако ще сме само ти и аз, предпочитам да нося нещо полезно.
— Полезно? Книги върху механизмите?
— Да! Те могат да покажат на хората как да живеят по-добре!
— А тези показват на хората как да бъдат хора — рече Дидактилос. — Което ме подсеща. Намери ми друг фенер. Чувствам се доста сляп без…
Вратата на Библиотеката се разтресе от гръмовно тропане. Това не беше тропането на хора, които очакват вратата да им бъде отворена.
— Бихме могли да хвърлим някои от другите в…
Пантите изскочиха от стените. Вратата се сгромоляса.
Войниците наизскачаха от нея с извадени саби.