— А, господа, — каза Дидактилос. — За бога, не нарушавайте теорията ми.
Дежурният ефрейтор го погледна тъпо, след което погледна надолу към пода.
— Каква теория? — попита той.
— Ей, какво ще кажете да ми дадете един пергел и да се върнете след, да кажем, половин час?
— Оставете го, ефрейтор — каза Брута.
Той прекрачи вратата.
— Казах, оставете го.
— Но аз имам заповед да…
— Глух ли си? Ако си, Квизицията ще те излекува — каза Брута, учуден от твърдостта в гласа си.
— Вие не принадлежите към квизицията — рече ефрейторът.
— Не. Но познавам човек, който принадлежи — отговори Брута. — Вие трябва да претърсите двореца за книги. Оставете го с мен. Той е стар човек. Какво зло може да причини?
Ефрейторът погледна колебливо от Брута към пленниците си.
— Много добре, ефрейтор. Аз ще поема задачата.
Всички се обърнаха.
— Чухте ли? — каза Сержант Симони, докато си пробиваше път напред.
— Но дяконът ни каза…
— Ефрейтор?
— Да, сержант?
— Дяконът е много далеч. Аз съм тук.
— Да сержант.
— Тръгвайте!
— Да, сержант.
Симони наостри уши, докато войниците се отдалечаваха.
После заби сабя във вратата и се обърна към Дидактилос. Той сви в юмрук лявата си ръка и с разперена длан на дясната удари върху нея.
— Костенурката се Движи — каза той.
— Всичко зависи — рече философът, предпазливо.
— Искам да кажа, че аз съм… приятел каза той.
— Защо трябва да ти вярваме? — попита Ърн.
— Защото нямате друг избор — рязко каза Сержант Симони.
— Можеш ли да ни изведеш оттук? — попита Брута.
Симони го погледна кръвожадно.
— Теб? — рече той. — Защо пък трябва да извеждам теб оттук? Ти си инквизитор! — Той сграбчи сабята си.
Брута отстъпи назад.
— Не съм!
— На кораба, когато капитанът те изпробва, ти не каза нищо — рече Симони. — Ти не си един от нас.
— Но не мисля и че съм един от тях — отвърна Брута. — Аз съм си мене си.
Той погледна умолително Дидактилос, което беше напразно усилие и тогава се обърна към Ърн.
— Не знам за този войник — рече той. — Единственото, което знам, е, че Ворбис иска да ви убие и че ще изгори Библиотеката ви. Но аз мога да помогна. Измислих как по пътя насам.
— Я не го слушайте — каза Симони. Той падна на един крак пред Дидактилос, като просител. — Господине, ние сме… няколко човека… които познават същината на вашата книга… вижте, имам и препис…
Той затършува из нагръдника си.
— Ние я размножаваме — каза Симони. — Едно копие! Това е всичко, което имахме! Но тя беше разпространена от човек на човек. Някои от нас, които могат да четат, я прочетоха на останалите! Толкова е логична!
— Ъ… — рече Дидактилос. — Какво?
Симони развълнувано размаха ръце.
— Защото ние знаем… аз съм бил по места, където… вярно е! Наистина съществува Огромна Костенурка. Костенурката наистина се движи! Ние нямаме нужда от богове!
— Ърн? Никой не е свалил медта от покрива, нали? — попита Дидактилос.
— Така мисля.
— Напомни ми тогава да не говоря с този навън.
— Вие не разбирате! — каза Симони. — Аз мога да ви спася. Вие имате приятели на неочаквани места. Хайде. Само ще убия този свещеник…
Той сграбчи сабята си. Брута отстъпи.
— Не! И аз мога да помогна! Точно затова дойдох. Когато ви видях пред Ворбис, разбрах какво мога да направя!
— Какво можеш да направиш? — засмя се подигравателно Ърн.
— Мога да спася Библиотеката.
— Какво? Ще я нарамиш на гръб и ще побегнеш? — подхили се Симони.
— Не. Нямам предвид това. Колко ръкописа има тук?
— Около седемстотин — отвърна Дидактилос.
— Колко от тях са важни?
— Всички! — отговори Ърн.
— Може би няколкостотин — рече Дидактилос, по-меко.
— Чичо!
— Всички останали са само издадени вятър и суетност — каза Дидактилос.
— Но те са книги!
— Може би ще успея да взема повече — бавно каза Брута. — Има ли изход?
— Може… и да има — каза Дидактилос.
— Не му казвай! — каза Симони.
— Тогава всичките ви книги ще изгорят — каза Брута. Той посочи към Симони. — Той каза, че нямате избор. Така че, нямате нищо за губене, нали така?
— Той е… — започна Симони.
— Всички да млъкнат — каза Дидактилос. Той се загледа покрай Брута.
— Може и да има изход — каза той. — Какво възнамеряваш да правиш?
— Не вярвам на това! — рече Ърн. — Тези тук са Омнианци, а ти им казваш, че съществува друг изход оттук!
— Из цялата тази скала има тунели — каза Дидактилос.
— Може би, но ние не ги издаваме на хората!
— Склонен съм да повярвам на този човек — каза Дидактилос. — Има честно лице. Философски погледнато.