— Ом ни е изпратил попътен вятър — каза той. — Нека слезем долу при доковете.
Надеждата се разлюля оптимистично във водите на отчаянието на сержанта.
— Може би тогава няма да искате да изследваме тунела, господарю? — попита той.
— О, не. Можете да го направите като се върнем.
Ърн ръгаше медната топка с парче жица докато „Безименната Лодка“ се търкаляше по вълните.
— Не можеш ли да я удариш? — попита Симони, който не беше съвсем наясно с разликата между машините и хората.
— Това е философски двигател — отговори Ърн. — Биенето няма да помогне.
— Но ти каза, че машините могат да бъдат наши роби — рече Симони.
— Но не с бой — каза Ърн. — Дюзите са натъпкани със сол. Когато водата излезе от топката, солта остава.
— Защо?
— Не знам. Водата обича да се движи леко.
— Попаднали сме в безветрие! Можеш ли да направиш нещо?
— Да, почакай да се охлади, изчисти я и тогава сложи още малко вода в нея.
Симони се огледа лудо.
— Но ние все още виждаме брега!
— Ти може и да виждаш — каза Дидактилос. Той седеше в средата на лодката с ръце, кръстосани върху бастуна си и изглеждате като старец, когото не извеждат много често на чист въздух и който сега се наслаждава на това.
— Не се безпокой. Никой не може да ни види тук — каза Ърн. Той ръгна механизма. — Както и да е, малко се тревожа за витлото. Беше измислено да придвижва водата, а не то да се придвижва по водата.
— Искаш да кажеш, че се е повредило? — попита Симони.
— Стегнато е — щастливо каза Дидактилос.
Брута лежеше в заострения край и гледаше надолу към водата. Малка сепия се източи покрай тях, точно под повърхността. Той се зачуди каква е…
… и вече знаеше, че е обикновената бутилъчна сепия от класа Цефалопода, тип Мекотели, и че има вътрешна хрущялна опора, вместо скелет, добре развита нервна система и големи отражателни очи, които доста приличаха на очите на гръбначните животни.
Знанието увисна в предната част на мозъка му за един миг, след което избледня.
— Ом? — прошепна Брута.
— Какво?
— Какво правиш?
— Опитвам се да поспя. Костенурките се нуждаят от много сън, да ти кажа.
Симони и Ърн се бяха навели над философския двигател. Брута се зазяпа в глобуса…
… сфера с радиус r, която следователно има обем V=(4/3)πr3, и лице на повърхнината А=4πr2…
— О, боже мой!…
— Какво има сега? — каза гласът на костенурката.
Дидактилос обърна лице към Брута, който стискаше главата си с две ръце.
— Какво е „пи“?
Дидактилос протегна ръка и успокои Брута.
— Какво има? — попита Ом.
— Не знам! Това са само думи! Не знам какво има в книгите! Аз не мога да чета!
— Жизнено важно е да спиш много — каза Ом. — Изгражда здрава черупка.
Брута се свлече на колене в клатещата се лодка. Чувстваше се като стопанин, който се връща неочаквано в къщата си и намира старата дупка, фрашкана с непознати. Те бяха във всяка стая, без да заплашват, но просто изпълваха пространството с присъствието си. — Книгите изтичат!
— Не виждам как може да се случи това — каза Дидактилос. — Ти каза, че само си ги погледнал. Не си ги чел. Не знаеш какво означават.
— Но те знаят какво означават!
— Слушай! Това са просто книги, като всички книги — каза Дидактилос. — Те не са вълшебни. Ако можеше да знаеш какво съдържат книгите само от един поглед, ей онзи там, Ърн, щеше да е гений.
— Какво му е? — попита Симони.
— Мисли си, че знае твърде много.
— Не! Аз нищо не знам! Не е точно, че знам каза Брута. — Просто си спомних, че сепиите имат вътрешна хрущялна опора!
— Виждам, че това ще създаде проблем рече Симони. Ха! Свещеници ли? Всичките са луди.
— Не! Аз не знам какво значи хрущялен!
— Скелетна съединителна тъкан — рече Дидактилос. — Помисли си едновременно за кост и кожа.
Симони изсумтя.
— Добре де, добре — рече той, — човек се учи, докато е жив, точно, както ти каза.
— Някои от нас даже първо учат и после живеят — каза Дидактилос.
— Това трябва ли да означава нещо?
— Това е философия — каза Дидактилос. — И вземи, че седни, момче. Клатиш лодката. И без това сме претоварени.
— Държи се на повърхността от сила, равна на теглото на изместената течност — промърмори Брута, като се отпусна надолу.
— Хмм?
— Само дето не знам какво означава „държи се на повърхността“.
Ърн вдигна очи от сферата.
— Готови сме да започнем отначало — рече той. — Просто изгреби малко вода оттук с шлема си, господинчо.
— И тогава ще тръгнем пак?
— Ами, можем да започнем да вдигаме пара — каза Ърн. Той избърса ръце в тогата си.