Той чу Ом, леко раздразнено, да казва:
— Хората трябва да вярват в нещо. Може и да са Богове. Какво друго може да бъде?
Брута се засмя.
— Знаеш ли — рече той. — Аз мисля, че вече не вярвам в нищо.
— С изключение на мен!
— О, аз знам, че ти съществуваш — каза Брута. Той усети как Ом леко се успокои. — Има нещо в костенурките. В костенурки мога да вярвам. Те изглежда могат да съществуват в изобилие някъде. С боговете по принцип имам проблем.
— Виж какво, ако хората престанат да вярват в боговете, те ще повярват във всичко — каза Ом. — Ще повярват в парната топка на младия Ърн. В каквото и да е.
— Хмм.
Зелен проблясък в небето посочи, че светлината на зората яростно гони слънцето.
Ворбис простена.
— Не знам защо не се буди — рече Брута. — Не намирам счупени кости.
— Откъде знаеш?
— Един от Ефебианските ръкописи беше само за кости. Нищо ли не можеш да направиш за него?
— Защо?
— Ти си бог.
— Ами, да. Ако бях достатъчно силен, може би щях да успея да го поразя с мълния.
— Аз пък си мислех, че Айо прави мълниите.
— Не, само гръмотевиците. Имаш право да правиш толкова светкавици, колкото си искаш, но за гръмотевиците трябва да сключиш договор.
Сега хоризонтът представляваше широка златна ивица.
— Ами дъжда? — попита Брута. — Ами нещо полезно?
В дъното на златото се появи сребърна линия. Слънчевата светлина препускаше към Брута.
— Това беше много обидна забележка — каза костенурката. — Забележка, изречена така, че да нарани.
В светкавично нарастващата светлина Брута видя един от скалистите острови малко настрани. Разбитите му на пясък колони предлагаха единствено и само сянка, но сянката, винаги на разположение в големи количества в дълбините на Цитаделата, тук и сега не достигаше.
— Пещери? — попита Брута.
— Змии.
— Но все пак пещери?
— Вървят заедно със змиите.
— Отровни ли са?
— Познай.
„Безименната Лодка“ се носеше леко напред, а вятърът изпълваше робата на Ърн, прикрепена към мачта, направена от парченца от скелета на сферата, свързани едно за друго с каишките от сандалите на Симони.
— Струва ми се, че знам какво се обърка — рече Ърн — Елементарен проблем на свръхскоростта.
— Свръхскорост! Та ние излязохме от водата! — каза Симони.
— Има нужда от някакво регулиращо устройство — каза Ърн, като потърка някакво устройство отстрани на лодката. — Нещо, което би отваряло клапана, ако има твърде много пара. Мисля, че бих могъл да направя нещо с чифт въртящи се топки.
— Смешно е да го казваш — рече Дидактилос. — Когато усетих, че излизаме от водата и сферата експлодира, аз съвсем ясно почувствах моята…
— Това скапано нещо за малко не ни уби! — каза Симони.
— Така че, следващото ще е по-добро — рече Ърн, весело. Той изследва далечния бряг.
— Защо не акостираме тук някъде? — попита той.
— Пустинният бряг? — рече Симони. — За какво? Няма нищо за ядене, нищо за пиене, лесно е да изгубим посоката. Омниа е единствената посока в този вятър. Можем да акостираме от тази страна на града. Познавам хора. А тези хора познават други хора. Из цялата Омниа има хора, които познават хора. Хора, които вярват в Морската Костенурка.
— Знаеш ли, никога не съм си поставял за цел хората да вярват в Морската Костенурка — нещастно каза Дидактилос. — Това е просто една голяма костенурка. Просто съществува. Нещата просто стават по този начин. Не мисля, че на Костенурката въобще ѝ пука. Просто си мислех, че може да е хубава идея да седнеш и да напишеш нещата и да ги обясниш малко.
— Хората седяха будни цяла нощ, на стража, докато другите хора преписваха копията си — каза Симони, без да му обръща внимание. — Предаваха ги от ръка на ръка! Всеки правеше копие и го предаваше нататък! Като огън, който се разпространява под земята!
— Означава ли това, че има много копия? — предпазливо попита Дидактилос.
— Стотици! Хиляди!
— Предполагам, че вече е твърдо късно да поискам, да речем, пет процента върху печалбата? — каза Дидактилос, като за един миг изглеждаше обнадежден. — Не. Може би и дума не може да става, предполагам. Не. Забрави, че съм попитал.
Няколко летящи риби изскочиха със свистене от водата, преследвани от делфин.
— Все ми е малко мъчно за младия Брута — каза Дидактилос.
— Свещениците са свободно заменими — каза Симони. — Има ги толкова много.
— У него бяха всичките ни книги — каза Ърн.
— Вероятно ще изплава на повърхността с всичкото това знание в него — каза Дидактилос.
— Все едно, той беше луд — рече Симони. — Видях го да шепне на онази костенурка.