— Не — каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. — Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.
— Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден — поясни Размус. — Имаме само петдесет йоре.
Алфредо кимна повторно.
— Двама малки, бедни хъшлаци, да, да!
Каза го с такъв глас, като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва, и Размус имаше чувството, че той ще омекне.
— Трудно ли е да се гълтат мечове? — попита той доверчиво. — Как всъщност се учи това?
Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.
— Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?
Очевидно той много повече ценеше собствените си шеги, отколкото шегите на другите. След като ги пуснеше, се смееше дълго и гръмко, а Понтус и Размус му пригласяха. Те бяха готови да се смеят толкова дълго, колкото е необходимо, само и само да направят добро впечатление на Алфредо, а това им бе познато и от училище. Там учителите очакваха понякога да се смееш на шеги, които са били нови някога в началото на века.
Но Алфредо спираше да се смее така внезапно, както и започваше, и Размус започна да става неспокоен.
— Наистина ли сте световноизвестен, господин Алфредо? — попита той. — Наистина ли е така?
Алфредо повторно го изгледа мълчаливо, като че ли размишляваше. После отново се разтресе.
— Да, Алфредо е световноизвестен в цяла Швеция, можеш да бъдеш сигурен — отвърна той.
Но след това като че ли му дойде до гуша.
— Сега се разкарайте оттук, малки хъшлаци — рече им той. — Да не би да си въобразявате, че мога да стоя тук цял ден и да разговарям с дечурлига? Изчезвайте!
Размус и Понтус безшумно се обърнаха и тръгнаха.
— Той е голям хъшлак — каза възмутено Размус и хвърли един последен поглед на Алфредо, който се шмугваше в палатката.
— Следващото представление започва след няколко минути — изкрещя за последен път облечената в червено дама и вратата на палатката се затвори след нея.
А Размус и Понтус стояха там, отстранени, оставени на сухо. Това беше направо непоносимо. Размус внимателно се огледа наоколо си.
— Видях тук някъде Прик и Йоахим. Ела бързо, това е последният ни изход.
— Наистина ли вярваш, че можем да вземем пари от тях? — попита Понтус.
Размус препускаше към стрелбището, където за последен път беше видял сестра си.
— Да, стига Прик да има пари, тогава мога да взема от нея. Но тя също може да е останала на сухо.
Прик вече не беше на стрелбището. Трябваше да я търсят другаде. Представлението започва само след няколко минути, бързо… бързо! Изпотени от напрежение, те си проправяха път през тълпата, и трепваха всеки път, щом зърнеха руса конска опашка. Но това винаги бе нечия чужда конска опашка, не тази на Прик. Накрая все пак я откриха. Стоеше до входа с Йоахим и останалите от „Плинг Плонг Плайерс“ и вече се канеха да тръгнат за репетицията при Фон Ренкен.
Размус се втурна към сестра си.
— Прик, можеш ли да ми дадеш петдесет йоре назаем? — попита, останал без дъх, и от нетърпение затропа с крака.
Прик мушна ръка в джоба и той облекчено въздъхна. О, ако тя все пак побързаше малко! И ето че Прик извади ръката си. И сложи в разтворената му длан това, което бе уловила в дълбокия си джоб. Беше мишка, малка сива мишчица играчка с ключе от едната страна.
— Съжалявам — каза Прик. — Дадох последните си петдесет йоре. Но спечелих това нещо, можеш да го вземеш.
— С него можеш да правиш много щуротии — намеси се Йоахим.
После си тръгнаха, а Размус остана с мишката в ръка, като местеше втренчения си поглед ту върху Прик, ту върху мишката.
Понтус се смееше.
— Разминахме се с гълтането на мечове — каза той. — Вместо това можем да си поиграем с мишката.
Но сега Размус вече много се ядоса.
— Не мисля така! Искам да видя Алфредо, ако ще и като гратисчия! Ела!
Понтус го последва. Той добре познаваше Размус, добре знаеше колко е своенравен. Затова и беше известен в цялото училище.
— Знаеш ли, Размус, ако беше по-малко избухлив и по-малко твърдоглав, ама съвсем мъничко по-малко, тогава почти щях да те нарека мой любим ученик — стремеше се да му внуши доктор Фрьоберг. — Защо не можеш да си толкова спокоен като брат Понтус?
Понтус не знаеше защо доктор Фрьоберг с такова постоянство го нарича „брат Понтус“. Той не беше брат на доктора, а още по-малко на Размус. Но в часовете си доктор Фрьоберг го наричаше „брат Понтус“ и момчето понасяше това със самообладание.