— Какво се умълча, Ернст? — попита Алфредо. — Да не те стягат маншетите?
Ернст се втренчи в него.
— Дръж си ченето затворено — рече му той.
Но после Алфредо и Ернст се загледаха в друго. От кабинета на полицейския началник изскочи едно малко куче, малко куче, което зърна своя господар и се разлая, замаха с опашка и забушува от радост.
Алфредо простена.
— Ернст, бяхме ли заключили животното в мазето, или не го бяхме заключили? Мила мамичко, това трябва да е някакво куче призрак!
Размус взе на ръце кучето призрак и кучето призрак го близна по лицето.
— Патрик — каза полицейският началник, — искаш ли първо да ги претърсиш? Едва тогава могат да отидат при Берта.
Това разтърси Алфредо.
— Берта тук ли е? Задържали ли сте бедната Бертичка?
Полицейският началник кимна и Алфредо решително се обърна към него.
— Помислете върху това: ако ме затворите в една и съща килия с Берта, тогава ще пиша до управлението на затворите и ще се оплача.
Полицейският началник го успокои.
— Не се притеснявайте. Ще получите килия, в която ще бъдете сам и ще ахнете от удивление.
Алфредо го погледна с благодарност и доброволно се остави да го претърсят. Размус източи шия, за да види какво ще извади татко му от джобовете на Алфредо.
— Що за джунджурийка е това тук? — попита баща му. Той протегна ръката си към полицейския началник и му показа малка сива играчка мишка с ключе от едната страна.
— Ах, това е една малка весела джунджурия — рече Алфредо. — Вчера, когато валеше като из ведро, Ернст седя през целия ден и си игра с нея. Берта беше здравата ядосана!
Размус и Понтус се спогледаха, и Понтус се изкикоти, защото се сети как веднъж преди много, много време се е кикотил на тази мишка.
— Моя е — призна си Размус.
Алфредо кимна.
— Да, дайте я на хъшлаците, от тях я получих.
Размус взе мишката. Искаше да си я запази за спомен от световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.
После татко извади един часовник от Алфредовия портфейл. Размус и Понтус бяха го виждали. Беше евтин, сребърен джобен часовник с попукан циферблат от емайл.
— Ах, часовникът ми! Вие няма да ми разкъсате сърцето, като ми отнемете часовника, нали? — умолително запита Алфредо. — Моят първи часовник, него не бива да ми го вземате!
На Размус почти му стана мъчно, когато баща му отрицателно поклати глава и сложи часовника при другите вещи.
— Съжалявам, съжалявам — сърдечно каза баща му. — Така значи, скъп спомен от детството ви?
Алфредо запримигва насреща му.
— Да, това беше първия часовник, който задигнах като малък, изобщо не е ценен, но съм сантиментално настроен към него, случва се, нали?
Ернст го изгледа с пълно отвращение.
— Как не те е срам — изръмжа тихо той. — Вчера разказваше, че си го получил като наследство от чичо си Константин.
Но Алфредо не го чуваше. Сега той искаше да се докара пред полицейските власти. Смееше се и вече не беше един прекършен човек. Сега той беше идеалният арестант, затворникът за пример, настървен в желанието си да даде право всекиму, и готов при случай да развесели полицаите и надзирателите с малки шеги.
Скоро той бе основно претърсен и докато попълваха формулярите му, без много-много да се церемони, той зае място на пейката, на която бяха седнали Понтус и Размус с Токер.
— Да, тогава ще приседна тук и ще си поприказвам с хъшлаците — каза той. — Направете ми място!