— Нали искаше да ни застреляш — промърмори Размус.
— Посместете се още малко — подкани ги той. — Направете ми място!
Те се посбутаха, за да може той да се намести до тях с огромното си дебело тяло.
— Е, сега да си побъбрим — предложи той. Изглежда смяташе, че е негов дълг да побеседва с тях, защото те го бяха довели тук, където всички останали в момента бяха заети.
Понтус се напрегна да намери тема за разговор.
— Ти обаче си истински крадец, Алфредо — отбеляза той като начало.
Алфредо кимна.
— Да, аз съм истински крадец. Затова и се сдобих с толкова фини маншети.
Размус погледна замислено и неодобрително към белезниците.
— Наистина ли смяташ, че е хубаво да си крадец?
Алфредо поклати глава.
— Трябва да си схванал някои неща, ако искаш да избереш тоя житейски коловоз.
— Тц — рече Размус, — нали не мислиш, че искам да ставам крадец?
— Аха, а аз си помислих, че искаш да получиш нещо като професионален съвет — опита се да се пошегува Алфредо. — Не, Размуус и Понтуус, те никога няма да станат крадци! Пазете се само от карфиците!
Понтус въпросително го погледна.
— От карфиците?
Алфредо кимна.
— Да, защото иначе ще станете или крадци, или гълтачи на мечове. Карфиците, те се превърнаха в моя гибел.
— Как така? — попита Размус.
— Започваш още като дете да гълташ карфици, нали така — обясни Алфредо. — А къде може да намери карфици едно бедно дете, ако не ги открадне? А по-късно знаете как става… започва се с една карфица и се завършва със сребърен поднос. Ето това се случи с мен!
Размус погледна часовника си. Скоро щеше да стане пет. Що за неделна утрин! Той се прозя и ето че баща му дойде при него.
— Слушайте сега, момчета. Вие си свършихте работата. Мисля си, че е време час по-скоро да си вървите вкъщи!
Той доразроши чорлавите коси на Размус.
— Вземи Токер и си отивай у дома. Трябва да поспиш малко, иначе ще си съвсем умърлушен, а нали искаме да присъстваме на пролетния празник на гимназията.
Алфредо се вглъби като философ.
— Колко комичен може да бъде животът — обобщи той. — Някои отиват на празника, други в дранголника.
— Да, така си е — каза Размус. — Но всичко зависи от това, как се държи човек.
Алфредо сърдечно се усмихна на баща му.
— Размуус, хубаво и умно дете е тоя Размуус! Дори и несресан — добави той, вперил поглед в рошавата глава на Размус. — Ако искаш да отидеш на празника, струва ми се, че поне малко от малко трябва да се срешеш.
Единадесета глава
Неделната утрин бе едно великолепно откритие! Това бе най-хубавата от всички неделни утрини. Токер отново лежеше до него. Лежеше и душеше, притиснал муцунка в ръката му, толкова безгрижно, като че ли никога не беше попадал в ръцете на разбойниците. Размус го галеше по тъмната глава и мърмореше:
— Токер, толкова те обичам, толкова те обичам…
Токер запримигва и веднага се събуди. Погледна прилежно господаря си в очите.
— О, не, не е това, което си мислиш — рече му Размус. — Ти вече беше навън, днес в пет сутринта, и струва ми се ти беше приятно.
Той погледна часовника си. Дванайсет! О, господи, тогава значи съвсем не е неделя сутрин, а огрян от слънце предобед и скоро ще стане време да се върви на празника.
От кухнята се разнасяше едва доловимо ухание на печена шунка. Той остана да се поизлежава още малко. Известно време размишляваше за това и онова, колебаеше се кое е по-доброто: да остане да лежи до Токер или да стане и да закуси. Тогава чу как някой тихичко открехва вратата.
— Ето, та той е буден — каза мама.
И тогава всички заедно влязоха при него, мама и татко, и Прик, и мама му носеше закуската на поднос.
Той изведнъж стана неспокоен.
— Та аз не съм болен — рече им.
Мама беше феноменална. Тя забелязваше, че имаш температура дълго преди сам да знаеш за това, и после те натиряше в леглото, все едно дали искаш, или не. Но друг път, в определени дни, когато трябваше да се пише тема по география или някоя класна работа, и ти оставаш да лежиш и се опитваш да вдигнеш малко температура, да, и наистина се чувстваш сгорещен и болен, тя само казваше:
— Стига глупости! Ставай и се обличай!
Та тя постави подноса в леглото пред него и изобщо не отвори дума за това, че Токер трябва да иде в коша си, само се смееше.